Повелителка на реките

Той ми прави знак да вляза вътре и аз прекрачвам прага. В стаята отдясно има голямо централно огнище с огън от дървени въглища, над който е окачен тумбест котел. В котела, в топлата вода, има голям съд със сребърна тръба, която минава през студена баня; в края на тръбата равномерно капе еликсирът, извлечен от парата. В стаята е задушаващо горещо и той ме повежда към помещението вляво, където има маса с поставена на нея голяма книга, а зад нея е огледалото за гадаене. Всичко — от сладкия мирис на еликсира до полъха от ковачницата отвън — е толкова познато, че за миг сякаш отново съм в Отел дьо Бурбон в Париж, девица и въпреки това — съпруга, новата съпруга на херцог Бедфорд.

— Виждате ли нещо? — пита той нетърпеливо.

— Само миналото.

Той слага пред мен един стол и смъква завесата от огледалото. Виждам отражението си — толкова по-стара съм от момичето, на което наредиха да погледне в огледалото в Париж.

— Имам някои соли, чиито изпарения може да вдъхнете — казва той. — Мисля, че това ще ви помогне да виждате по-ясно.

Изважда кесийка от чекмеджето на масата, и дръпва връвта, за да я развърже.

— Ето — казва той.

Вземам в ръка кесията: вътре има бял прах. Приближавам я до лицето си и предпазливо вдишвам. За миг главата ми сякаш се замайва, после вдигам очи. Пред мен е огледалото за гадаене, но не виждам в него собственото си отражение. Образът ми е изчезнал, на негово място се вижда снежна вихрушка, бели снежинки се сипят като листенца от бели рози. Това е битката, която видях веднъж преди, мъжете се сражават на някакъв склон, виждам люлеещ се мост, който рухва, запращайки тела във водата, снегът по земята, който почервенява от кръвта, и непрекъснато — кръжащите бели цветчета на снега. Виждам металносивите, ширнали се до безкрайност небеса; това е северна Англия, скована от лют студ, а от снега се задава млад мъж, силен като лъв.

— Погледнете отново. — Мога да чуя гласа му, но не мога да го видя. — Какво ще стане с краля? Какво ще излекува раната му?

Виждам малка стая, тъмна стая, скрита стая. В нея е горещо и задушно, а в топлата, безмълвна тъмнина витае усещане за ужасна заплаха. В дебелите каменни стени има само едно стреловидно прозорче. Единствената светлина идва от прозореца, единственото ярко нещо в мрака на стаята е тази едничка нишка светлина. Поглеждам към нея, привлечена от единствения признак на живот в черната тъмнина. После тя изчезва, сякаш скрита от фигурата на човек, застанал пред нея, и вече няма нищо освен тъмнина.

Чувам алхимикът да въздъхва зад мен, сякаш съм му описала шепнешком видението си, сякаш и той е видял всичко.

— Бог да го благослови — казва той тихо. — Бог да го благослови и да го пази. — После пита с малко по-висок глас: — Още нещо?

Виждам амулета, който хвърлих в дълбоката вода на Темза, завързан за панделките — различна панделка за всеки сезон; амулетът с форма на корона, който отплава, понесен от водата, и ми подсказа, че кралят никога няма да се върне при нас. Виждам го дълбоко във водата, как се поклаща, окачен на връв, после виждам как някой го дърпа към повърхността, нагоре и нагоре, а после той изскача над водата като рибка, изскачаща на повърхността на летен поток, и дъщеря ми Елизабет е тази, която го измъква усмихнато от водата, смее се радостно и го слага на пръста си като пръстен.