Повелителка на реките

— Бих могла да дойда в двора — казва Елизабет. — Мога да служа на кралица Маргарет и да отседна при теб.

Поклащам глава.

— В момента там не е приятно — казвам. — Дори не и за придворна дама, каквато би била ти. Ние с баща ти трябва да се върнем и се ужасявам от мисълта за това, което ще заваря.

Връщам се в един двор, гъмжащ от слухове. Кралицата иска граф Уорик да се нагърби с почти невъзможната задача да опази Ламанш безопасен за английското корабоплаване; но в същото време предава крепостта в Кале на сина на Едмънд Боуфорт, новият млад херцог на Съмърсет, заклет враг на всички лордове от Йоркската династия.

Това е все едно да възложиш на един човек да извърши тежка и опасна работа, и да дадеш наградата на неговия съперник. Уорик, разбира се, отказва. И точно както Ричард предвиди, кралицата се надява да го хване в капан с обвинение в държавна измяна. През ноември тя го обвинява публично в пиратство — че е използвал корабите си извън Кале — и парламентът, претъпкан с нейни поддръжници, му нарежда да дойде в Лондон и да се изправи на съд. Той гордо пристига да се защити и се изправя пред всички тях — храбър млад мъж, сам пред враговете си. Когато излиза от залата на кралския съвет, Ричард ме намира да чакам отвън, и ми казва, че Уорик отхвърлил твърдо обвиненията и на свой ред заявил, че самата кралица изменила на споразумението от „деня на мир и любов“.

— Кипи от гняв — казва той. — Всички са толкова разгорещени, че може да се стигне до удари.

Точно в този момент нещо се блъсва със силен трясък във вратата на залата, където заседава кралският съвет, и Ричард веднага скача напред, като измъква сабята си, протегнал другата си ръка, за да ме защити.

— Жакета, върви при кралицата! — изкрещява.

Каня се да побягна, но пътят ми е препречен от мъже в ливреята на Бъкингамския херцог, които връхлитат по коридора с извадени саби. „Зад теб!“, казвам бързо на Ричард и се отдръпвам назад до стената, когато мъжете идват към нас. Ричард е нащрек, извадил сабята си да ни защити, но мъжете изтичват покрай нас, без да ни погледнат, и тогава виждам, че от другата страна на коридора са се появили стражите на Съмърсет. Това е засада. Вратите на залата на съвета се разтварят със замах, и Уорик и хората му, в стегнат строй, излизат, биейки се. Били са нападнати в самата зала на съвета, а отвън чакат мъже, които да ги довършат. Ричард отстъпва рязко назад и ме притиска силно към стената.

— Мълчи! — нарежда ми той.

Уорик, хванал сабята като бухалка за вършеене, се нахвърля върху враговете си, като мушка и удря, с хората си плътно зад него. Един изгубва сабята си, и го виждам как разярено замахва с юмрук във въздуха. Един пада, те го прекрачват, за да удържат защитния обръч около предводителя си: явно са готови да умрат за него. Коридорът е твърде тесен за битка; войниците се блъскат един друг, а после Уорик свежда незащитената си глава, изкрещява: „За Уорик!“ — неговия боен вик — и хуква. Движейки се като един, неговите хора връхлитат върху нападателите си, отскубват се и са свободни; войниците на Съмърсет и Бъкингам хукват след тях като хрътки след елени, и изчезват. Чуваме яростен рев, когато кралската стража настига хората на Бъкингам и ги задържа, а след това — шум от бягащи крака, докато Уорик се измъква.