Повелителка на реките

— Точно по тази причина искам да дойдеш — казва тя. — За да го прецениш. А сега да тръгваме.

Тръгваме пеш по затъмнените улици на Уестминстър, ръка за ръка. Не ни придружават придворни дами, нито дори стражи. Само за миг затварям очи, ужасена от онова, което би казал съпругът ми Ричард, ако знаеше, че се излагам на подобен риск, и то заедно със самата кралица. Но тя знае къде отива. Пристъпва уверено по калните улици, гледа властно метачите, които се изпречват на пътя ни; едно малко момче върви пред нас с пламтяща факла, тя върви пред мен по тесните улички, и накрая свръща в една от тях. В края ѝ има стена с голяма врата в нея.

Хващам железния звънец, окачен до вратата, и го дръпвам. Отговаря ни силен звън, и кучешки лай някъде отзад. Вратарят отваря решетката.

— Кой е? — пита той.

Маргарет се приближава.

— Кажи на господаря си, че дамата от Анжу е дошла — казва тя.

Вратата веднага се люшва и се отваря. Тя ми прави знак и влизаме. Пристъпваме не в градина, а в гора. Озоваваме се в гъсталак от ели зад високите стени, в самото сърце на Лондон, тайна гора, маскирана като лондонска градина, омагьосана да избуи на воля. Хвърлям поглед към Маргарет, а тя ми се усмихва, сякаш знае как ще възприема това място: като свят, скрит в истинския; може би дори свят, в който се крие входът към друг.

Тръгваме надолу по лъкатушеща пътека, която ни води под зелената сянка на извисяващи се дървета, а после — до малка къща, притисната от тъмните дървета наоколо, с отпуснати ниско над покрива, сладко ухаещи клони, с комини, които се подават през тях и цапат със сажди игличките на боровете. Подушвам въздуха: долавя се мирис на ковачница, тънък дим от горещи въглени, и познатият, останал незабравен, дъх на сяра.

— Той живее тук — казвам.

Тя кимва.

— Ще го видиш. Ще можеш да прецениш сама.

Чакаме на една каменна пейка пред къщата, а после една вратичка се отваря и алхимикът излиза, загърнат в тъмен плащ, като бърше ръце в ръкавите си. Покланя се на кралицата и отправя към мен пронизващ поглед.

— Вие сте потомка на Мелузина? — пита ме той.

— Сега съм лейди Ривърс — казвам.

— Отдавна искам да се срещна с вас. Познавах мастър Форте, който работеше за вашия съпруг, херцога. Той ми каза, че имате дарба да гадаете по кристал и огледало.

— Никога не съм видяла нещо, което да ми се стори особено смислено — казвам.

Той кимва.

— Ще гадаете ли за мен?

Поколебавам се:

— А ако видя нещо, което е против закона?

Той поглежда кралицата.

— Аз казвам, че е позволено — заявява тя. — Каквото и да е.

Човекът се усмихва любезно.

— Само ние с вас ще видим огледалото, и аз ще запазя станалото в тайна. Ще бъде като при изповед. Аз съм ръкоположен свещеник: името ми е Джефрис, отец Джефрис. Никой освен нас двамата няма да узнае какво ще видите. Ще предам на нейна светлост само тълкуванието.

— Нали целта е да открием заклинание, което би излекувало краля? Нали правим това за негово добро?