Кралят на зимата

Изкачих се до билото на хълма, където сред скалите растеше прещип. От върха видях, че големият скален хълм не стигаше до самия южен край на Острова, а стръмно се спускаше към една дълга равнина, оградена с древни каменни стени, които показваха, че някога на Острова бяха живели обикновени мъже и жени и бяха обработвали земята на това плато, което се спускаше към морето. На платото още имаше селище и аз предположих, че там живее морският народ. Една група мъртви души се беше събрала край кръглите колиби, които се гушеха в подножието на хълма. Хората гледаха към мен. Реших, че ще е по-добре да изчакам зората преди да сляза при тях. Рано сутрин животът просто пълзи, затова войниците предпочитат да нападат в зори, затова и аз реших да потърся моята Нимю призори, когато лудите обитатели на Острова щяха да бъдат замаяни от съня.

Изживях тежка нощ. Много лоша нощ. Звездите — тези светли домове, откъдето духовете гледаха към земята — бавно се движеха над мен. Молех се на Бел да ми даде сила, понякога заспивах, но при всеки шум широко отварях очи. Бях се сврял в една тясна скална цепнатина, където можех да бъда нападнат само от един човек, така че поне бях сигурен, че ще мога да се защитя, макар че само Бел знаеше, как щях да напусна този Остров. И дали изобщо щях да намеря моята Нимю.

Преди зазоряване се измъкнах от скалната ниша. Над морето, отвъд тътена, който бележеше входа на Пещерата на Круачан, се стелеше мъгла. На слабата сива светлина на раждащото се утро Островът изглеждаше равен и студен. Не видях никого докато слизах надолу по склона. Слънцето още не беше изгряло, когато влязох в първото селце от груби колиби. Реших, че предишния ден съм бил твърде плах с островните обитатели. Този ден щях да се отнасям с мъртвите като с мърша, каквато всъщност бяха.

Колибите бяха направени от сплетени пръти, измазани с кал, покривите също бяха от сплетени пръти, но бяха покрити с трева. Ритнах една разнебитена дървена врата, наведох се и влязох в колибата. Сграбчих първото попаднало ми същество и го изхвърлих навън. Ритнах друго, след това направих с Хюелбейн дупка в покрива. Съществата се събудиха и запълзяха надалеч от мен. Ритнах един мъж в главата, ударих друг с плоското на меча и извлякох трети навън. Хвърлих го на земята, стъпих с крак върху гърдите му и опрях върха на Хюелбейн в гърлото му.

— Търся жена на име Нимю — казах аз.

Той заекна срещу мен на някакъв неразбран език. Не можеше да говори, или по-точно можеше да говори само на някакъв си негов език. Затова аз го оставих и хукнах след една жена, която куцукаше към храсталака. Тя изпищя, когато я хванах, и пак изпищя, когато опрях стоманата до нейното гърло.

— Познаваш ли жена на име Нимю?

Тя беше онемяла от ужас. Вместо да отговори, жената вдигна мръсните си поли и похотливо ми се усмихна с беззъбата си уста. Аз я плеснах през лицето с плоското на меча.

— Нимю! — креснах й аз. — Момиче с едно око, казва се Нимю. Познаваш ли я?