Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Предводителят на Либера Драмач искаше този мост. С боен вик, който напомняше по-скоро на демоничен рев, той се хвърли с нови сили в битката, а братята му по оръжие последваха примера му.
Номору се бе снишила сред тъмната гора от войници на южния бряг, като гледаше да стои зад редиците на бойците с пушки, които обстрелваха Различните пълчища от другата страна на Ко. Зад нея бушуваше битката на един от хълмовете, където Зан се опитваше да попречи на вещерските отряди да стигнат до батареите. След като Юги бе предприел настъпление към моста Сакурика, изчадията бяха останали изолирани и бойците на Зан ги покосяваха бавно, но неумолимо от всички страни. Номору не виждаше какво става, ала докладите на Сестрите се разпространяаха от уста на уста сред войниците и не я оставяха в неведение.
„Идиот“, помисли си тя. „Прави всичко възможно да го убият.“
Мислеше си за Юги. Никога не го бе смятала за човек, способен на героични постъпки — всъщност подозираше, че историите, които бе чула, бяха поразкрасени, за да повдигнат бойния дух на войниците, — ала въпреки това чутото я тревожеше. Докато се промъкваше към речния бряг, тя внезапно се зачуди как ли би се почувствала, ако водачът на Либера Драмач загинеше. Ако трябваше да бъде честна към себе си, нямаше да й липсва много. Да, авантюрата им беше приятна, но между тях нямаше нищо повече. Номору бе жена, израснала сред разврата и пошлостта на Бедняшкия квартал, и сърцето й отрано бе загрубяло. Освен това смъртта не я разстройваше. Разузнавачката просто не си позволяваше да обикне когото и да било и изкореняваше чувствата си в зародиш. Това не бе съзнателно решение — просто бе станала такава, — и никога не бе изследвала тази своя страна, нито пък се бе опитвала да я промени. Емоционалното й състояние бе неизменно и не се смущаваше нито от изблици на щастие, нито от пристъпи на скръб. Тя беше човек, чиято цел беше да оцелее, а това се постигаше най-добре без излишния лукс на емоциите.
С наближаването на речния бряг Номору прогони тези мисли от главата си и се съсредоточи над реалността. Експлозивите бяха скрити внимателно под моста, което означаваше, че са изключително трудни мишени. Водена от безупречния си инстинкт на стрелец, разузнавачката бе взела под внимание къде точно се намираше целта й и сега се опитваше да си намери такава позиция, която да й осигури възможно най-добър ъгъл за стрелба.
Е, това не беше съвсем вярно; най-добрият ъгъл за стрелба беше до самия мост, но беше просто невъзможно да стреля от там. Тя запълзя надолу по каменистия бряг и се спря на около половин метър от водата. Повърхността на Ко бе тиха и спокойна, макар и накъдряна от време на време от непредсказуемия вятър. Жената я изгледа подозрително. Речните духове продължаваха да са там долу и тя имаше чувството, че само чакат да докосне водата, за да я завлекат на тинестото дъно.
Разузнавачката пропъди тези мисли и се опита да се успокои. Тя престана да обръща внимание на безконечната канонада, която ехтеше над главата й, на потискащата атмосфера на предстоящата лунна буря, на оглушителния тътен на артилерийските батареи и на рева на Различните хищници. Дишането й стана бавно и равномерно, сърдечният й ритъм се забави и тя подпря приклада на пушката в рамото си.
Богове, колко тъмно беше! Зеленикавото, металическо сияние на трите луни бе крайно недостатъчно, за да се прицели добре, ала започнеше ли лунната буря, положението щеше да стане още по-лошо. Тогава нямаше да има никаква надежда. Номору отново прецени разположението на експлозивите, прицелвайки се в далечния свод, където бяха скрити, след което отмести мерника си към друга точка на моста. Да, там бяха — трябваше да са там. Този ъгъл й позволяваше стрелба само към две от местата, където имаше заложени взривове; останалите бяха скрити от архитектурата на моста.
Повечето хора биха казали, че това е невъзможна задача. Номору обаче обичаше предизвикателствата.
Сблъсъкът между чаросплетниците и Сестрите около моста бе тъй ожесточен, че Юги имаше чувството, че го долавя в атмосферата. Вече приличаше на някакъв голем, направен от пръст, а не на човек — целият оплескан с кръв и кал, а мускулите му бяха задвижвани единствено от животинска ярост. Бе преминал границата на умората и изобщо не изпитваше болка. Ударите, които нанасяше, бяха станали по-неточни и несръчни в сравнение с преди, но пък бяха пропити с такава злост и свирепост, на каквато той не мислеше, че е способен. В ушите му кънтяха виковете на братята му по оръжие и той усещаше бойния им плам и победната им ярост. С едно от рационалните кътчета на съзнанието си водачът на Либера Драмач съзнаваше, че са вдъхновени от него, но не му бе особено ясно защо. Юги знаеше само, че се сражаваше начело на голяма колона войници, които си пробиваха бавно път през морето от Различна плът на южния бряг, и че по едно време, когато ботушът му се провря през хлъзгавите трупове, кракът му стъпи на дърво, а не на камък, което означаваше, че се е добрал до проклетия мост.