Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Габорн имаше право. Усети на не повече от няколко хиляди стъпки над главата й да прелита стрела. Световният червей бе пробил проход преди седмица, когато Габорн го бе призовал в Карис.
Ейвран разпростря сетивата си още по-надалеч, усети натиска на скалите, малките пукнатини и кухини. Нужна беше огромна енергия, за да отвори проход през цялата тази многотонна каменна маса.
Трябваше й по-голяма Земна сила, отколкото се надяваше да притежава някога. Само като си го помисли, усети болка в главата си.
— Не мога — почти проплака Ейвран.
— Вдигни тоягата — нареди Габорн.
Тя я вдигна едва-едва и усети в нея Земната стихия. Не. Беше твърде изтощена дори да опита.
Габорн посегна и грабна черната тояга.
От докосването му дървото сякаш избухна в пламъци. Земната сила се втурна през него, топла като дъха на новородено и твърда като камък.
Ейвран се втренчи със страхопочитание в уморените очи на Габорн. Нищо в него не подсказваше, че разполага с такъв запас от енергия.
— Благодаря — успя да промълви само тя.
После коленичи и започна да чертае руна върху земята и всичко наоколо се разтресе.
Сър Боренсон стисна бойния чук и се вмъкна в един порутен винарски магазин. Халите бяха срутили покрива и беше останала само стената с рафтовете. Пламъци лижеха гредите. Боренсон се свлече на ръце и колене пред прага. Халите препускаха необезпокоявани из града и профучаваха покрай скривалището му със стотици.
Сърцето му биеше лудо. Лицето и ръцете му бяха покрити със съсирена кръв на хали. Жегата от бушуващите пожари беше непоносима. Пепел и сажди се сипеха като черен сняг. Боренсон видя на пода бутилка вино, измъкна корковата тапа и утоли жаждата си.
От полетата на северозапад от Карис долетя тръбният призив на бойните рогове на Радж Атън и Лоуикър за атака. Навсякъде се носеха крясъците на обезумели хора.
Зловещите орди на халите очакваха атаката, но над Карис надвисна зловеща тишина.
„Колко ли са загиналите?“, запита се Боренсон.
Прииска му се да огледа полесражението. Необходимо беше само да надникне над градската стена. Стълбището, което водеше към несъществуващия вече втори етаж на магазинчето, бе оцеляло. Сега то отвеждаше към откритото небе и само няколко пламъчета лижеха долните стъпала.
Боренсон запълзя нагоре.
Хиляди лодки кръстосваха близо до брега на Донестгрий. Мачтите скриваха водната повърхност. Воините на Интернук, с увенчани с рога шлемове, стреляха срещу струпалите се на брега хали.
От север рицарите на Лоуикър атакуваха редиците на халите. Препускащите коне цвилеха като обезумели, докато ездачите забиваха копия в туловищата на чудовищата.
От северозапад срещу халите настъпваха главанаците. Халите нямаха друг избор, освен да се сражават.
И го правеха. Вълна от хали настъпваше на север към Стената на Барън, а друга вълна към войските на Радж Атън на запад. Магесницата и помощничките й мятаха с жезлите си ледени мълнии срещу стихиите.
Халите бяха обсадени.
Боренсон се огледа за Мирима. Халите препускаха необезпокоявани под него. Северната кула, в която бе стояла Мирима, бе превърната в руини. Халите се катереха по нея, трошаха гредите и събаряха укрепленията. От издигащата се доскоро на шейсет стъпки кула стърчаха отломки, не по-високи от трийсетина стъпки. Част от нея бе рухнала в езерото.
Той се втренчи в сенките в основата й с надеждата да зърне силуета на Мирима, но не видя нищо.
Ако при атаката на халите тя се бе намирала на третия етаж, шансът да оцелее беше нищожен.
— Мирима? — викна той с надежда тя да го чуе, но отговор не последва.
Единствено една хала-младок ровичкаше сред камъните като огромен зайчар, който търси плъхове в дупките им.
— Атака! — ревеше Радж Атън, надвиквайки тътена на битката.
Гръмовният му от хилядите дарове глас сякаш кънтеше едновременно отвсякъде и отникъде и беше така всевластен, че Боренсон усети безпричинно желание да се хвърли от покрива върху най-близката хала.
Сърцето му заби като лудо. Той приклекна, за да се скрие зад камъните от халите долу.
— На бой! — изкрещя Радж Атън. — Нека яростта освети пътя ви. Нека ги накараме да се страхуват от нас още хиляда години.
Думите му сякаш бяха заклинание, което разпалваше яростта на Боренсон. От гърлото му се надигна неволен смях и той изпита желание да се хвърли в битката пряко волята си.
Изглежда, командите на Радж Атън действаха по същия властен начин на всички, които ги чуваха. На запад воините ревяха като обезумели и връхлитаха срещу редиците на халите. Двете армии се сблъскаха като бушуващи стихии. Коне цвилеха в предсмъртна агония. Изправени на задните си крака и пронизани от безброй копия, халите стоварваха мечове и чукове, превръщайки нападателите си в размазани кървави локви.