Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Двете се вкопчиха като в прегръдка и зелената жена нададе тържествуващ вой на превъзходство. В този момент Габорн я видя такава, каквато беше при Седемте стоящи камъка, когато я призова Бинесман — купчина клони, камъни, корени и пръст. Вайлдът сграбчи Истинската властелинка. Оглушителен тътен разцепи въздуха, корени пробиха скалата, над която израсна дебел ствол и се заизвива спираловидно нагоре. Истинската властелинка рухна върху вайлда, като съскаше ожесточено. Бореше се освирепяла, сякаш сграбчен от скорпион тарантул, размахваше огромните си крайници, които късаха и деряха всичко, което можеха да докопат.
Под нея израсна цяло дърво — стволът му беше по-дебел от дъб; клоните му я разкъсваха, прорастваха през туловището й, усукваха се като змии. Пронизаха бронята й, вейки и филизи проникнаха през черепа и раменете й.
Истинската властелинка хапеше и съскаше. Изви глава назад, пронизана от неописуема болка. От раните й бликаха струи алена кръв.
Чудовището мяташе глава и се мъчеше да се измъкне.
Но вайлдът го държеше впримчено в земята.
След секунди призрачните руни върху тялото на Истинската властелинка изгаснаха като духнати от вятъра свещици.
Габорн се свлече задъхан на земята. „Локъсът не може да бъде убит — помисли си той. — Злото просто ще се прехвърли в някой друг.“
„Помогнете ми“, призова със сърцето си подкрепа от Лъчезарните той.
Около Властелинката постоянно витаеше мрачен воал, който я следваше на всяка крачка. Сега Габорн забеляза спотаилия се призрак. Той се надигна нагоре като облак от сажди или крилата сянка и увисна над мъртвата хала, над клоните на дървото.
И Лъчезарните долетяха. Връхлетяха като далечни светлини от подземния свят. Отначало бледи, сякаш проблеснали на огромно разстояние светкавици, но само след секунди засвяткаха навсякъде.
Пикираха като лястовици с криле от светлина, едновременно красиви и неописуемо свирепи. Бяха по-едри от хора и макар да имаха ръце и крака, не бяха с човешки очертания. Имаха глави на хищни чакали с остри зъби и огромни очи. Габорн не можа да прецени дали са покрити с козина, или с пера. Да погледнеш към тях означаваше да срещнеш собствената си смърт. Габорн закри главата си с ръце и стисна очи. Лъчезарните обкръжиха мъглата от мрак като връхлитащи върху гарван скорци и я задърпаха във всички посоки, като кръжаха спираловидно във въздуха.
Габорн отвори очи и му се стори, че вижда зейнал между световете проход, че съзира за миг небесата на подземния свят, толкова страховити и огромни и осеяни с толкова яростно блеснали звезди, че сърцето му подскочи от ужас.
Като се извисяваха все по-нагоре в безбрежния небосвод, Лъчезарните преследваха плячката си, сякаш ярки като самите звезди светлини връхлитаха някаква странна безформена сянка, понесени от бушуващ циклон.
В следващия момент земята се затвори и Лъчезарните заедно с локъса изчезнаха. Габорн и Йоме стояха сред мъртвите Посветители.
Ейвран огледа печатите на Истинската властелинка и се взря в сенките под тавана. Вдигна тоягата си и си представи руните за трошене на камъни, които щяха да срутят покрива.
Земята под нея се надигна и се разлюля. Отгоре се посипаха камъни и сажди.
И сякаш Бинесман нашепна в ухото й: „Земята страда. Излекувай я. Помогни на Земята да не страда.“
В съзнанието й изникна образ от сънищата й. Появиха се руни — огромни колелета, които да се съединят с тези, които лежаха пред нея.
Ейвран се вторачи в три големи руни, всяка от тях моделирана като Печатите на съзиданието, които властваха над Истинския свят. Самите руни не причиняваха зло. Те бяха само оръдия. И ако посмееше, Ейвран би могла да ги използва за своите цели. Можеше да излекува Земята, да я преправи по образ и подобие на Истинския свят, някога бил първият дом на човечеството.
„Ще се осмеля ли?“, запита се разтреперана тя.
Земята се надигна от нов трус и залата се разтърси.
Ейвран протегна тоягата си и се втренчи в каменистия под — мъчеше се да си припомни великата Руна на живота от сънищата си.
И започна да оформя камъка.
Един от ръбовете имаше формата на сърп, над който се виеха орли. Представи си го и ръбът бавно изникна от земята. Имаше и заоблени хълмчета, из които подскачаха зайци — и хълмчетата се надигнаха от земята. Имаше и долина, където бе видяла от пръстта да никнат слонове, размахали хоботи към небето — и долчинката хлътна.
Ейвран моделираше камъка, като подчиняваше дарбите си на своята воля.
Ерин Конал не помръдваше върху коня си, вцепенена от изумление. Крал Андърс не откъсваше злобния си поглед от лицето й. Миг по-късно злобата му премина в тревога.