Леговище от кости

— Чудесно — прекъсна я Барис. — В такъв случай ще унищожим и последните чудовища.

В живота на всеки Земен пазител настъпва момент, когато осъзнава смисъла на своето съществуване. Бинесман бе казал на Ейвран, че когато този момент дошъл, той разбрал, че неговият жребий е да защитава човечеството, и това познание проникнало в него с неумолима яснота и мощ.

Ейвран бе почувствала същото.

„Тъкмо за това съм се родила на този свят — помисли си тя. — Тъкмо за това съм удостоена от своя господар. Затова се научих да общувам с халите и ми е дарена власт над най-дълбоките кътчета на света.“

— Забранявам да го направите! — извика тя. — Аз служа на Земята и се подчинявам на волята на своя господар.

Насочи тоягата си към входа на люпилнята и начерта над него руна. Нямаше време да изтегли енергия от земята и затова трябваше да разчита на собствените си оскъдни запаси.

Камъкът изпука и на повърхността му се появи кръг. Вътре в кръга изникна руна. Стената омекна и се усука, затваряйки входа.

Ейвран бе толкова изтощена от светкавичното заклинание, че й прилоша. Подпря се на тоягата, втренчена в Барис, Йоме и Габорн. Питаше се дали я ненавиждат и дали ще се нахвърлят върху нея.

Всеки от тях беше изтърпял огромни страдания от халите. Чудовищата им бяха отнели всичко — дом, здраве, семейство. Ако някой имаше причина да ненавижда халите, това със сигурност бяха те.

— Земята обича еднакво целия живот — прошепна Ейвран. — Обича змията не по-малко от полската мишка, орела не по-малко от гълъба, халата не по-малко от вас.

Барис изръмжа яростно, сякаш всеки момент щеше да се хвърли върху нея. Но Габорн го сграбчи за ръката и го дръпна назад.

Йоме се взираше в Ейвран, зяпнала от изненада.

— Пораснала си, малката ми — промълви тя. — Наистина си пораснала.

В очите на Йоме бликнаха сълзи, сякаш виждаше мъртвец. Това разкъса сърцето на Ейвран.

— О, Йоме — едва чуто отвърна тя. — Това съм аз. И съм все същата.

Йоме поклати тъжно глава.

— Не, не си. Вече си Земен пазител. Виж мантията си.

Ейвран сведе поглед и забеляза огромната промяна. Мантията й на чародей бе пораснала за броени дни. Сякаш върху наметалото й бяха поникнали миниатюрни семенца, а новите корени бяха пораснали от земята. И в последния момент цветът им бе станал яркозелен.

„Аз съм Земен пазител — помисли си тя, — призован да служи на халите.“ И разбра защо Йоме бе заплакала. „Сега това е моят дом. Може би в някакво далечно бъдеще отново ще посетя повърхността на света и ще зърна полята със зелена трева и ще се разходя под звездите, но няма да е скоро. Нито пък често.“

Ейвран поклати глава.

— Пригответе се за път — обърна се тя към Йоме, Габорн и затворниците. По навик си помисли какво би направила, ако се канеше да пътува с граак. — Съберете си нещата. Барис кимна към дрипавите затворници и каза:

— Няма какво да събираме.

— Готови сме — обади се Габорн.

Ейвран вдигна жезъла и се замисли как да постъпи. Стихиите на земните дълбини бяха нейни, затова тя разпростря сетива, сякаш призоваваше животно, и усети скалите и каменните блокове наоколо.