Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
— Напред, пъзльовци — изрева Радж Атън. Бойците трепнаха като марионетки, подвластни на даровете му на обаяние и глас. — Прегазете мъртвите и ликвидирайте онези магесници.
Грий се стрелкаха над главите им като прилепи. Воините поеха дълбоко дъх и тръгнаха на сигурна смърт.
Радж Атън наблюдаваше невъзмутим. Карис бе рухнал. Халите препускаха по всичките му стени. Жителите му се мятаха във водите на езерото в последен отчаян опит за спасение.
На север армията на кралица Лоуикър беше почти напълно разгромена. Флагът на крал Андърс се развяваше спокойно зад Стената на Барън, докато неговите воини се втурваха срещу халите.
Дори главанаците надаваха ревове от болка и бавно отстъпваха.
Тътенът на метателните машини откъм езерото стихна, тъй като воините от Интернук бяха изчерпали боеприпасите си без особен ефект.
Един от великите лордове се извърна от предните линии и извика:
— О, Велики, спаси ни! Битката е безнадеждна.
— Продължавайте боя — настоя Радж Атън.
Нови и нови лордове присъединяваха виковете си:
— Помогни ни, о, Велики!
Той долови нарастващата паника и отчаянието в гласовете им и накрая осъзна: „Времето ми дойде“.
Над халите се издигаха стихиите на неговите огнетъкачи — осветените от огъня талази на пушеците. Окончателно бяха загубили човешките си очертания — бяха се превърнали в обезумели от болка и разкъсвани от желание да погълнат всичко около себе си чудовища. Мятаха напосоки огнени мълнии и камшици от пламъци срещу халите. Скоро щяха да загубят контурите си и да се превърнат в безцелни желания.
Страстта е могъща сила, когато се насочва умело. Но тези създания само я прахосваха.
Радж Атън простря ръка, сякаш призоваваше стихиите. От тях се изопнаха огненочервени струни и се завихриха като торнадо към него.
Огънят им се вля в тялото му.
Беше прекалено много за един-единствен човек. От всяка негова пора бликна блясък и го омота като змия от брилянт. Бронята му потече като лава.
Бойният кон под него изцвили и издъхна: рухна на земята и сварените му вътрешности изскочиха.
Радж Атън стъпи леко на земята. Сякаш беше абсолютно безтегловен. Бе се превърнал в блясък и сияние.
Закрачи към линията на халите и воините му се извърнаха към него. Прочете изумлението върху мургавите им лица.
— Не се страхувайте — рече им той, — защото аз ще покоря всички ваши врагове. Мечът ми ще се стовари върху земята и ще настъпи вечен ден.
Радж Атън блестеше по-ярък от слънцето, пристъпвайки спокойно към полесражението — сякаш всички звезди на небето се бяха събрали в едно изваяно от звездна светлина създание.
Една хала се втурна към воините му. Радж Атън насочи към нея пръст, от който излетя огнена стрела и се вряза в сладкия триъгълник върху челото й.
Чудовището тупна на земята и се превърна в димяща купчина, от чийто отвор потече изпържения му мозък. Радж Атън запрати светкавици към още една и още една хала.
Беше детинско забавление да ги изтрепе до една.
Но за частица от секундата всичко се преобърна.
Светът внезапно се разтресе и преди Радж Атън да разбере какво се случва, халите засъскаха оглушително. Никога не бе чувал подобен звук. Милион хали засъскаха едновременно — сякаш натопени във вода късове нагорещено желязо.
Съскаха и изхвърляха газове, изпълвайки въздуха със странна миризма, която му напомняше плесен.
После до една му обърнаха гръб и захвърлиха оръжията си. Гледаха нещо в центъра на полесражението, точно пред вратите на Карис.
Радж Атън не виждаше какво става там.
Но щом се вгледа, видя от земята да изниква могила. На всички страни се разлетяха камъни и пръст и се появи хълмче. На върха му стояха десетина души.
На главата на Йоме имаше корона, която блещукаше като лунна пътека върху водна повърхност, а иглата на Габорн проблясваше като фенер. Габорн стоеше изправен, а на копието му висяха сетивни пипала на хала, сивкави и лигави като змиорки.
Той ги вдигна високо, а халите засъскаха още по-силно и заотстъпваха заднешком. Всички до една отпуснаха опашки и ги повлякоха по земята.
Само една се осмели да тръгне насреща му — огромната магесница, военачалничката на ордата. Тя се спусна от могилата и се понесе с тътен към Габорн.
Вдигнала високо глава, халата размахваше побесняла сетивните си пипала, стиснала синкавия си кристален жезъл. После забави ход, сякаш се двоумеше как да започне битката.
Габорн само вдигна лявата си ръка и посочи на юг.