Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Халата го изгледа втренчено за миг, повдигна масивната си глава, сякаш душеше въздуха, и я обърна на юг. Бе схванала жеста му: „Властелинката ви е мъртва. Вървете си вкъщи. Връщайте се в подземния свят.“
Халата се поколеба, сякаш обмисляше нещо, след което сведе глава, остави жезъла си върху сивата пръст и отпусна опашка. Утробата й изхвърли струя миризма и всички хали зад нея започнаха да си препредават заповедта й. През ордата сякаш се понесе плисък на вълни, който отекваше на десетки мили все по-назад и по-назад.
Халите се обърнаха и земята затътна под препускащите им на юг крака.
Войските на Радж Атън неочаквано нададоха радостни крясъци — викаха и дюдюкаха с цяло гърло. Радж Атън се огледа и видя сълзи на облекчение в очите на много от воините. На североизток главанаците вдигнаха жезли във въздуха и се разкрещяха: „Уа-хут! Уа-хут!“ На изток мъжагите от Белдинук замятаха шлемовете си и затанцуваха джига.
— Да живее Земния крал! — закрещяха те. — Хвала на Земния крал!
Воините от Интернук надуха бойни рогове по корабите в знак на прослава.
Радж Атън побесня. По размера на сетивните пипала, които носеше Габорн, и по реакцията на халите, той се досети какво е направил Земния крал.
„Отне ми славата — помисли си Радж Атън. — Посякъл е властелинката на подземния свят и си е присвоил триумфа ми.“
Целият бе обхванат от пламъци и сияеше с убийствена яркост.
Радж Атън закрачи през полесражението — газеше през труповете на хора и хали. Преди седмица халите бяха съсипали с опустошителни проклятия земята, бяха съсухрили всеки лист, всеки стрък трева. Бяха изпепелили всичко и сега Радж Атън пристъпваше върху посивялата земя сред пустошта.
Скатаин, Господарят на пепелта, се чувстваше у дома си. Сияеше като ярка светлина сред царството на мрака.
Докато крачеше сред труповете, забеляза бойния кон, който бе подарил на Риала Лоуикър. Кралицата бе приклекнала боязливо зад него. Той й хвърли бегъл поглед.
Пристъпваше към Земния крал в блестящата си мантия от пламъци, които припукваха, подухвани от вечерния вятър.
Халите се оттегляха с тътен през равнината. Земята под Габорн се тресеше и стенеше, сякаш изнемогваше под непоносима тежест.
В небето профучаха два метеора, но червеникавите следи, които оставиха, едва се забелязваха през облаците пушек и тъмното ято грий, кръжащи над Карис.
Габорн бе вдигнал високо копието си, на чийто връх висяха сетивните пипала на Истинската властелинка. Беше невероятно изтощен.
Халите напускаха Карис — оттегляха се в широка колона по насипа, като се блъскаха и бутаха. Бяха се отказали от битката.
След броени минути и последните от тях щяха да са далеч. Магесницата и нейните фаворитки вече се бяха отдалечили на около миля.
Но Габорн усещаше опасността.
Тя крачеше към него през опустялото бойно поле като прожектор в мрака, същество от пламъци, ярко като Лъчезарен, по-нажежено от всякаква земна пещ. Когато наближи на около четиристотин разкрача, Габорн започна да усеща жегата, която излъчваше.
Той отпусна копието и викна на Радж Атън:
— Достатъчно се приближи. Аз съм Земния крал и съм дал обет да спася семената на човечеството. И ще спазя обета си. И теб бих спасил, Радж Атън, стига да можех — макар да се боя, че пламъците са изпепелили всичко, което някога беше ти.
Откъм езерото затръбиха бойни тръби, а от север и от запад се понесоха радостни викове. Каквото и да се бе случило, Боренсон знаеше, че битката е свършила.
Единственото, което искаше, бе да намери Мирима.
Халите още не бяха напуснали града, а той вече тичаше по Улицата на гирляндите към разрушената северна кула.
Зидарията й бе достатъчно солидна, а стените достатъчно дебели. Халите бяха скачали върху нея и бяха срутили яките греди, които крепяха горните етажи, но първият все още не бе засегнат. Някакъв млад мъж бе клекнал на пода и стискаше окървавената си глава. Той се втренчи в Боренсон, парализиран от страх.
— Мирима? — извика Боренсон.
Опита се да се качи по стълбите до втория етаж, до мястото, където я бе видял за последен път да се взира през прозореца, но гредите и нападалите камъни препречваха пътя му.
Чу зад себе си познат глас. Сарка Каул се бе появил сякаш от нищото.
— Нагоре! — прошепна инкарецът.
Боренсон се огледа, не видя път към върха на кулата, слезе долу и изхвърча през вратата. На стотина крачки видя подпряна на крепостната стена дървена стълба, която стигаше до върха.
Заобиколи тичешком развалините на някакъв търговски склад и се закатери по стълбата. На едно от стъпалата видя откъснат мъжки крак. На последното имаше шлем с глава в него. По пътеката на върха на крепостната стена имаше още топли локви кръв.