Реката на синия огън

— Чу какво казах на Плашилото — продължи тя. — Знам, че го чу. Ще ти задам същия въпрос. Опитвал ли си да се изключиш от мрежата?

Той я погледна. Емили се сви до стената, сякаш уплашена да не я изгори нещо, промъкнало се помежду им.

— Чух какво каза на Плашилото — отвърна най-после той. — Да, опитвал съм.

— И?

Той помръдна рамене и отметна гъстата коса от лицето си.

— Така е, както казваш. Не можах да изляза. Но за мен е все едно — добави безгрижно той. — Не бързам за никъде.

— Сега разбираш ли? — Рени се отпусна на пода и кръстоса крака. — Трябва да обменим информация.

Азадор се подвоуми, след което изражението му стана непристъпно като заключена врата.

— Не. Не е толкова лесно. Плюс това не можем да седим тук и да си бъбрим. Може би, когато преминем на следващото място.

Значи смяташе да тръгне с тях. Рени не беше наясно дали това й харесва особено, но вероятно Азадор пазеше тайните си именно поради тази причина — като скрит коз срещу евентуално изоставяне.

— Добре — изправи се Рени. — Тогава да вървим.

Периферните зони на просналото се във всички посоки железопътно депо бяха гъсто опасани от тръби, цистерни и електрически мрежи, докато навлизаха все по-навътре в територията на Завода.

Виещите се навсякъде като змии тръби, които осигуряваха вода и гориво на подвижния състав и транспортираха всевъзможни течни товари, постепенно се превърнаха в основна характеристика на пейзажа.

Огромните тръби станаха още по-огромни, а свързаните в общи системи тръбопроводи и конвейери образуваха все по-големи и по-големи агрегати, а накрая масивните възли като че ли изместиха обслужваните от тях влакове, обект на всички страхове и въжделения.

Парцаливото небе, надвиснало като мокро одеяло над депото на Изумрудия, бе разграфено на квадрати от провиснали жици и неизменните тръби, разчертано на още по-ситни секции от все по-гъстата инфраструктурна плетеница, превърнала се най-накрая в труднопроходим лабиринт. Дори равната, допреди малко напукана от горещината кална покривка на депото с всяка следваща крачка все повече напомняше на заводски двор с неравния пласт бетон и локвите застояла вода с пъстри като трептяща дъга мазни петна. Същото си остана единствено почти невидимото над главите им мрачно небе, което сякаш се сливаше с напомнящия огромна пещера сивкав Завод с глухия трясък на клокочещи тръби, през чиито ръждясали уплътнители и съединения се процеждаше вода, а през износените изолации на преплетените жици прескачаха синьо-бели електрически дъги.

Придвижването през този объркан лабиринт от пластмасови кабели и разяден от корозията метал напомняше лутане из търбуха на огромен звяр. Всъщност, помисли си уморено Рени, всичките им преживявания в мрежата бяха съпътствани от подобно усещане. Проблемите, които възнамеряваха да решат, трагедиите като тази на Стивън, за които се опитваха да отмъстят, преди известно време изглеждаха съвършено ясни, но постепенно тя и останалите се оказаха все по-дълбоко и по-дълбоко въвлечени в игрите и идеосинкретичните мании на създателите на Адърланд, докато накрая престанаха да съзнават дори какво е реално, камо ли кое е важно.