Реката на синия огън

Азадор кимна.

— Щом излезете навън, можете да прекосите града в посока към Реката и така да стигнете до Завода. Или пък направете каквото ви хрумне, по дяволите. Но по-добре тръгвайте, защото не мога вечно да чакам. Около петнайсет минути след като видя последния задник да изчезва в шахтата, това място ще хвръкне във въздуха като фойерверк по случай Деня на Обединените нации. По-дълго не бих могъл да чакам. Разпадам се на парчета.

!Ксабу направи няколко крачки и застана на задни крака пред сламения човек, който клюмваше все по-бързо.

— Не можеш ли да напомпаш пак въздух в себе си? — запита бушменът.

— Не мисля, че шевовете по това тяло ще издържат на налягането, а ако се разпорят, преди да направя онова, което искам да направя, всичко е свършено. Затова изчезвате оттук, по дяволите, ясно ли е?

— Кажи ми само едно нещо — настоя !Ксабу. — Каква е Доротито, за която спомена? Каза да пазим момичето.

— Част от начина, по който е създаден този сим-свят. — Гласът на Плашилото ставаше все по-писклив и тънък. — Следапокалиптичен. Ядрена война. Оцелелите не могат да се размножават. Много лелки емилита, чичковци хенрита, до един стерилни. Оттук митът за едно момиче дете, което една от емилитата ще роди. Доротито, разбра ли?

Той втренчи хлътналите си гримирани очи в !Ксабу, който явно не разбираше.

— О, хайде — простена той. — Махайте ми се от лицето.

Щракна към стенния екран, върху който се появи обсаденият Нов Изумруден град, няколко от тумбестите сгради бяха обхванати в пламъци, а тиктаците трополяха по опустошените улици като двукраки танкове.

Докато най-напред !Ксабу, а след него и останалите се вмъкваха във вентилационната тръба, Плашилото вдигна високо отпуснатите си ръце.

— Виждал съм неща, каквито вие, хората, не бихте повярвали, че съществуват — произнесе патетично той. Говореше или на себе си, или на екрана. — Атакувах горящи кораби далеч от бреговете на Несъществуващия океан. Видях магически пушки да проблясват и да искрят в тъмнината близо до замъка на Глинда. Всички тези мигове ще изчезнат с времето както сълзи в дъжда.

Главата му клюмна, изпускайки въздуха със съскане.

— Време… за умиране…

Последна в шахтата, Рени се спря, за да направи още един опит.

— Плашило който и да си, нищо не си измислям. Убедена съм, че хора умират заради неща, които се случват в мрежата. Умират наистина. Има нещо много объркано в нея.

Сламеният човек бе извадил един скрит в стената плот и с огромни усилия се мъчеше да хвърля с непослушните си пръсти малки клечици една след друга.

— Да — въздъхна той. — С положителност знаеш каква реч да произнесеш на тръгване.

— Но това наистина е важно!

Той затвори очи и постави ръкавиците си там, където трябваше да се намират ушите.

— Някой говори ли? Защото не чувам нищо…

Рени въздъхна и се обърна, за да запълзи след другите.

Минути по-късно се изтърколиха от шахтата върху посипания с чакъл покрив. Трудно можеше да се отгатне, че е ден. Зловещи черни облаци задръстваха небето, а горещият спарен въздух излъчваше миризма на електричество и Рени допусна, че е имало още няколко торнада, докато са били вътре. Упорита струйка пот се спусна между гърдите й към стомаха.