Реката на синия огън

— Какво правиш?

Непознатият се дръпна назад и Пол не успя да го докопа.

— Искаш да се утрепем и двамата ли?

Пол чак сега забеляза, че другият не е в опърпаните средновековни дрехи, в които бе облечен допреди малко. Неизвестно как — като по някакво чудо, реши Пол — се бе сдобил с лъскава жилетка и провиснали панталони, сякаш току-що бе изскочил от „Хиляда и една нощ“. Пол се погледна и установи, че е облечен по същия начин — в копринени панталони и тънички чехли със заострени върхове, — но сега нямаше време да се замисля над този факт.

— И двамата ли? В никакъв случай — пое дъх той и се надигна. — Просто се опитвам да те убия.

От ударите го боляха ребрата и краката му бяха отмалели. Но знаеше, че ако е необходимо, ще се бие докрай и изпита известно удовлетворение от тази своя убеденост — удовлетворението на човек, който е избягвал битките в училищната си възраст и най-после е осъзнал, че не е страхливец.

„Да, ще се бия — помисли си Пол и това го накара да погледне другояче на себе си и на ситуацията, в която бе попаднал. — Няма да се предам ей така.“

— Спри се, човече — вдигна ръце непознатият. — Не съм ти враг. Исках да ти сторя добро, но бях ужасно непохватен.

— Да ми сториш добро ли?

Пол изтри потта от челото си и отново направи крачка напред, но не възобнови нападението.

— Ти ме отвлече. Подмами ме и след това ме бутна в тази, тази… — той махна с ръка към билото, откъдето бяха пристигнали — каквото и да е там. Що за добрина е това?

— Както вече се опитах да кажа — отвърна другият, — дължа ти извинение и ти го поднасям — ужасно много съжалявам. Ще ме удряш ли пак, или ще ми позволиш да ти обясня?

Пол го огледа. Всъщност вече не изпитваше желание да се счепква с непознатия. Независимо от крехкото си телосложение той беше як и жилав като щавена кожа и за разлика от Пол не изглеждаше нито ранен, нито дори натъртен.

— Обяснявай в такъв случай.

Непознатият седна с кръстосани крака на земята.

— Видях те на пазара. Не приличаше на местен човек и те проследих. След това видях и придружителите ти. Не бяха такива, за каквито се представяха, но ти не го забелязваше.

— Да. Веднъж вече го каза. И какво ще рече това?

— Не мога точно да кажа.

Върху лицето на непознатия се появи същата широка усмивка, до такава степен предразполагаща и благосклонна, че Пол изпита усещане, че не би трябвало да му се доверява безпрекословно.

— Имаха вид на обикновени англичани, типични за онова място, но нещо в тях, скрито под фасадата, ми напомняше дебнещи животни. Господарят Шива ми нашепна, че не са това, което изглеждат и че си изложен на опасност.

Той разпери ръце с дланите нагоре.

— Затова реших да те измъкна.

Пол си припомни собствените си опасения. Двамата Панки действително напомняха преследвачите му, макар по нищо да не бяха издали, че са те. Недоверието му към непознатия се поразсея.

— А защо чисто и просто не ме предупреди? Защо ме помъкна и какво е всичко това всъщност? Какви са тези неща, които ни прехвърлят от едно място в друго?