Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
Гората от вертикални цилиндри, както и изкуственият свод от хоризонтални тръбопроводи поне осигуряваха множество скрити места, което не беше никак лошо: както установиха скоро след стъпването си на територията на Завода, те далеч не бяха единствените му обитатели. Веднъж попаднали сред хаоса от тръби, видяха изненадващо много тиктаци — огромните, неповратливи механични човеци вероятно не бяха приспособени да маневрират из твърде тесните на места пространства, — но забелязаха твърде много други подобни на часовникови механизми същества, също така малко или повече човекоподобни, но далеч по-дребни и неугледни. Много от тях напомняха старовремски играчки от зъбни колела и пружини, разположени в евтин ламаринен корпус, чиито две половини бяха свързани една с друга посредством метални закопчалки. В крещящите цветове, с които бяха боядисани, те изглеждаха още по-бездушни от тиктаците.
Скрита зад туловището на няколко вертикално преплетени тръби, Рени проследи една клатушкаща се покрай скривалището им грубовата играчка — неподвижен, безизразен поглед и нарисувана безчувствена уста — и по тялото й преминаха тръпки. Тревожеха я не толкова самите същества, а представата затова, що за личност би трябвало да бъде Тенекиения човек, за да разполага с подобни бездушни, безразсъдни поданици, все едно виртуални или не.
Имаше й няколко човешки същества, хенрита и емилита, до едно с бръснати глави и целите омотани в мазни парцали; Рени предположи, че са вербувани поданици на Плашилото. Повечето мъкнеха тежки товари, а някои бяха така претоварени, че тя недоумяваше как въобще успяваха да се по мръднат, но дори и онези, които не носеха нищо, не откъсваха очи от краката си. Пристъпваха през локви мръсна вода и заобикаляха всевъзможните препятствия, без да вдигнат очи, сякаш бяха минавали по един и същи маршрут толкова често, че можеха да се движат и слепешката.
— Накъде продължаваме? — запита едва чуто Рени, почти заглушена от шума от капещата върху асфалта вода.
Намираха се под плътната сянка на няколко бетонни колони, всяка дебела колкото огромно многовековно дърво. Във всички посоки наоколо им се простираше монотонната плетеница на катакомбите на Завода.
— Трябва да открием Реката.
Азадор свъси вежди.
— Трябва да е… нататък.
Посочи с ръка, но не изглеждаше убеден. !Ксабу се бе изправил на задни крака, душейки като ловно куче ту въздуха, ту земята.
— Нищо не подушвам — призна той. — Отвсякъде мирише на едно и също — на градски зловония. Но оттук вятърът като че ли е малко по-хладен.
И протегна тънката си космата ръка под прав ъгъл спрямо току-що указаната от Азадор посока.
Рени вторачи поглед в присвитите очи на Азадор и си даде сметка, че е настъпила криза в управлението. Лично тя се доверяваше на инстинктите и уменията на !Ксабу, но пък циганинът, ако наистина беше такъв, можеше да реши да ги напусне всеки момент — в яда си просто можеше да тръгне в избраната от него посока. Бяха ли в състояние да го оставят да си тръгне и да рискуват да не узнаят онова, което би могъл да им каже? Ако беше само до номера в килията, би рискувала, но съществуваше и неизясненият случай със скъпоценния камък на Селърс.
— Добре — обърна се към Азадор тя. — Води ни натам. Надяваше се, че !Ксабу ще я разбере.
Навън слънцето бе залязло или пък буреносните облаци бяха станали напълно непроницаеми, тъй като Завода тънеше в сумрак. Под тръбите и усуканите кабели мъждукаха зеленикаво-жълти светлинки иззад напукани панели, чиято светлина от време на време се усилваше от проблясващи електрически светкавици. По коридорите отекваха призрачни стенания и слаби викове, сякаш с настъпването на нощта Завода се събуждаше за живот.
Рени ненавиждаше това място. Напомнянето, че то представлява само сбор от кодирани шифри, не й помогна особено, след като продължаваше да не е наясно дали двамата с !Ксабу биха оцелели при евентуална смърт в мрежата. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че рядко бе изпитвала толкова силно желание да се измъкне от някое място.
Прекосяваха едно от огромните открити пространства, където се събираха няколко галерии, сякаш изградена от жици катакомба, когато силуетът изникна току пред тях.