Тайната история

Оставих го до задната врата на Лицея и се запътих към кабинета на доктор Роланд. Беше неделя и него го нямаше. Влязох, заключих след себе си вратата и прекарах следобеда в щастливо уединение: оценявах съчинения, пих мътно и рядко кафе от чаша, на която пишеше „РОНДА“ и се заслушвах в гласовете, идващи от коридора.

Съзнавах, че на практика тези гласове са доловими и можех да разбера какво си казваха, ако се бях съсредоточил, но не го направих. Едва по-късно, когато излязох от кабинета и ги бях забравил, научих на кого са принадлежали, и че вероятно през онзи следобед далеч не съм бил в безопасност, както съм си мислел.

Хенри разказа, че хората от ФБР били превърнали една празна класна стая, надолу по коридора от кабинета на доктор Роланд, в своя временна щабквартира. Там говорили с него. Намирали са се на не повече от пет-шест метра от мястото, където седях и дори са пили от същото мътно кафе, от същата кана, в която го бях направил в учителската стая.

— Странно е — каза Хенри. — Но когато опитах кафето, се сетих първо за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше особен вкус. На прегоряло. Точно като твоето кафе.

Хенри ми разказа, че в класната стая имало черна дъска, изпълнена с уравнения от втора степен, два пълни пепелника и дълга заседателна маса, край която седнали и тримата. Имало и преносим компютър, чанта за документи със знака на ФБР в жълто и кутия с бонбони от кленов сироп във формата на жълъди и малки пилигрими в кошнички от гофрирана хартия. Били на италианеца.

— За децата ми — поясни той.

Разбира се, Хенри се представил блестящо. Не се изрази така, но не се и налагаше. В известен смисъл той бе авторът на тази драма и дълго бе чакал зад кулисите този миг, когато ще излезе на сцената и ще пресъздаде ролята, която си бе написал: невъзмутим, но дружелюбен, колеблив, склонен да премълчава подробностите и умен, но не чак толкова, колкото беше всъщност. На практика му харесало да си говори с тях, така ми каза. Давънпорт бил еснаф, когото не си струвало да споменава, но италианецът бил спокоен и вежлив, доста симпатичен.

— Като някой от онези стари флорентинци, с които Данте се среща в Чистилището.

Казваше се Скиола. Силно се интересувал от пътешествието до Рим и задал сума ти въпроси, но не толкова като следовател, а като турист.

— А случайно да ходихте до — как се наричаше — Сан Праседе, съвсем близо до железопътната гара? С малкия параклис от едната страна?

Говорил и на италиански с Хенри — провели кратък и приятен разговор, който бил прекъснат от раздразнения Давънпорт, който нищо не разбирал и искал да се захващат за работа.

Хенри не бе твърде откровен, поне не пред мен, за това в какво всъщност се е състояла тази работа. Само поясни, че по каквито и следи да са тръгнали, със сигурност не са надушили вярната.