Аз съм пилигрим

Било петък и точно по план Сарацина влязъл в джамията малко преди вечерната молитва. След като молитвата свършила, както е обичаят, имамът отишъл при пришълеца и го приветствал от името на общността. Поканен да пие чай с тях, Сарацина - неохотно, както се сторило на събралите се около него мъже - обяснил, че е бежанец от последната война в Ливан.

След като изиграл убедително ролята на поредния прогонен от дома си човек, който търси нов живот в Европа, разказал, че платил на група трафиканти на хора да го закарат с кораб до Испания, а после, през Европа без граници, пътувал с камион. Вдигнал очи към останалите богомолци и гласът му потреперил, така че станало невъзможно да разкаже подробно за кошмарното пътуване.

Трябва да кажа, че последното било добър щрих и повечето слушатели, най-обикновени работници, кимали с разбиране - подробностите може и да се различавали, но всичките били дошли в Европа по подобен начин.

Така нареченият нелегален имигрант казал, че е отседнал при братовчед в близкия Франкфурт, обаче закъсал за работа и понеже останал с последните си пари, дошъл в Карлсруе с надеждата да си намери нещо. След като захапали въдицата, им разказал, че бил работил в транспортния отдел на голяма корпорация в Бейрут.

-      Иншаллах, може би ще се намери работа за мен в голямата фабрика в края на улицата? - попитал.

Почти всички богомолци работели в „Хирон Кемикълс“ и точно както очаквал, веднага налапали въдицата и обещали да попитат за работа за него колегите и шефовете си. Сарацина им благодарил с рядък, но подходящ цитат от Корана и това затвърдило първото им впечатление за него - че несъмнено е почтен и набожен човек.

Казал им, че се чувства неудобно, и добавил съвсем тихо, че няма пари за храна или билет за влака и се питал дали няма някое общежитие, където да отседне, докато си намери работа. Разбира се, хората го приели, уредили му храна и подслон, всичко - в края на краищата един от Петте стълба на исляма е грижата за бедните.

И така, без те дори да си дават сметка, след по-малко от час Сарацина станал тяхна отговорност. Онези хора се отнасяли към неща от този род сериозно и след три дни запитванията и застъпването им дали резултат - шефът на пласмента на „Хирон“, турчин, казал, че има място за бежанеца като склададжия нощна смяна.

След молитвата онази вечер мъжете го завели в кафенето да вечеря и му разказали на какви чудесни условия ще се радва - медицински грижи, кафене със субсидирани цени, красива стая за молитви. Никой обаче не споменал, че всички работни места някога били заемани от американци.

Старият нобелов лауреат във Вирджиния имаше право да се пита дали най-великата индустриална държава в историята вече изобщо произвежда стоки и машини. Милиони работни места, заедно с по-голямата част от производствената база на страната, са изнесени в чужбина от десетилетия и с това изчезна и безопасността на нацията. Що се отнася до „Хирон Кемикълс“, опасността се оказа особено остра - това беше производител и износител на лекарства, един от най-уважаваните в света. Макар и малко хора да си даваха сметка за това, сигурността на самата Америка зависеше от някаква анонимна фабрика в град, за който почти никой не е и чувал.