Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Спрях край изоставен павилион, слязох и приближих ръба на скалите. Мерките за безопасност - така да се каже - се изчерпваха с една изпочупена ограда. На нея имаше табели, ОПАСНО ЗА ЖИВОТА, на четири езика.
Макар че вече почти никой не идваше на това място, някога - много отдавна - то е било много популярно както сред туристите, така и сред археолозите. Честите земетресения и свлачища обаче в крайна сметка бяха прелели чашата, павилионът бе останал неизползван, а туристите и археолозите бяха открили други места, по-безопасни. Жалко, защото мястото беше невероятно красиво.
Спрях близо до оградата и погледнах към скалите. Каменни стъпала и останки от древни постройки се спускаха странно към връхлитащото море. Отстрани се виждаха мраморни колони, части от портали и останките от римски път. Водорасли и изхвърлени от морето плавеи бяха пръснати сред руините, а хилядолетните пръски бяха покрили всичко със сол, която придаваше на повърхностите призрачен гланц.
Малко по-навътре, под водата, съвсем ясно се виждаха очертанията на голям площад. На скалист израстък се виждаше класическа арка и през свода ѝ минаваше слънчева светлина - наричаха я Вратата за никъде - и неуморното море се плискаше напред и назад по широка мраморна платформа, вероятно под на голяма обществена постройка.
Това някога е било голям античен град, търговско пристанище, много преди раждането на Христа, но мощно земетресение бе разкъсало брега и бе издигнало скалите над водата. Морето нахлуло и удавило всички, които оцелели след първоначалния трус.
Тръгнах покрай оградата. От ръба се ронеха камъни и падаха долу, на поне шейсет метра. След малко стигнах до извивка в ската - тук вятърът беше по-силен, растителността още по-из- кривена, а почвата още по-нестабилна, така че се наложи да се хвана за един стоманен предупредителен знак, за да не загубя равновесие. Погледнах надолу - във водата стърчеше стар дървен кей, доста намалял от последния път, когато го бях видял.
Беше построен преди години от предприемчиви рибари, които си бяха дали сметка, че е много по-изгодно да докарваш на това място туристи археолози по вода, отколкото да хвърляш мрежи и капани за омари. Основната атракция тогава не беше разрушеният град или Вратата за никъде, а един дълъг тунел, който водеше към най-хубавия - както се говореше - римски амфитеатьр след Колизеума. Известен в древния свят с жестокостта на гладиаторските битки, той беше наречен Театър на смъртта.
Никога не го бях виждал - от трийсет години там не беше ходил никой освен шепа храбри археолози. Тунелът - единствен вход и изход - беше затворен с желязна решетка, след като гигантско свличане бе отворило големи пукнатини в тавана, така че дори екскурзоводите отказваха да влизат там - никой не искаше да е вътре, ако всичко това се срути.
Обаче не тази римска кланица и руините ме бяха довели до ръба на скалата. Бях дошъл заради стария кей, който събуди порой болезнени спомени.
33.
Преди всичките тези години Дивизията пристигна на този кей масирано. Малко след залез осем агенти - по джинси, неколцина с раници на гърба - дойдоха на този бряг с доста добър малък кораб.
Приличаха на група младежи, тръгнали да си прекарат добре. Аз не бях сред тях. Като младши член на екипа, работата ми беше да пристигна отделно, да взема специално закупен ван, да стигна с него до скалите и да паркирам възможно най-близо до павилиона. В случай, че нещо се обърка, трябваше да евакуирам нуждаещите се до друга лодка, която чакаше в Бодрум. В най-лошия случай трябваше да закарам ранените до лекаря, който беше ангажиран специално за такива спешни случаи.
Бях неопитен и ме беше страх - бяхме дошли на това далечно място в Турция, за да убием човек.
Казваше се Финли Робърт Финли - и да, това не беше истинското му име, истинското му име беше руско, но така го познавахме - възпълен тип, наближаващ петдесетте, с голям апетит за всичко, включително предателството. Бил млад служител в руското посолство в Кайро, когато ЦРУ успяло да го вербува. Освен че му плащало солиден месечен хонорар, Управлението не направило нищо с него - бил спящ агент и го оставили да си живее живота и щастливо да ходи по курви, доволен, че се изкачва по стълбата. Бил умен и никой не се учудил, когато след няколко години станал шеф на групата на КГБ в Техеран, където работел под дипломатическо прикритие.
Тогава Управлението решило, че е време да поиска доход от инвестицията си. Били разумни и вземали от него само най-висококачествена информация, като държали да не поема никакви неразумни рискове. Били вложили твърде много любов и злато в него, за да го излагат на опасност поради лакомия. Той бързо станал един от най-добрите активи на Управлението, още повече че заемал важни дипломатически постове. След това се върнал в Москва, във вътрешния кръг на руското разузнаване.