Аз съм пилигрим

В един по-добър свят Сарацина - седнал в някакво кафене с неговите покрити с ламинат маси и странна турско-германска музика - би трябвало да преодолее едно последно препятствие. Наистина, известно време той бил убеден, че това е единственото, което би могло да провали плана му. Разбира се, още в Ел Мина се питал дали американската Администрация по храните и лекарствата не инспектира внасяните от чужбина медикаменти за възможни замърсявания.

Открил отговора в интернет - транскрибирано изслушване в Конгреса на Администрацията по храните и лекарствата, от което научил, че само в една от голям брой чужди страни, които изнасят медикаменти и съставките им за Съединените щати, има над петстотин производствени фармацевтични предприятия.

„Колко от тези предприятия е инспектирала Администрацията през миналата година?“ — пита конгресменът.

„Тринайсет“ - гласи отговорът.

Сарацина трябвало да прочете всичко това отново, за да е сигурен, че е разбрал правилно - само тринайсет от петстотин предприятия са инспектирани. И тази страна е Китай - държавата, която има най-лоша репутация по отношение безопасността на продукцията от целия свят. И бил сигурен, че нищо от „Хирон“ - клон на американска корпорация в страна от първия свят - никога няма да бъде инспектирано.

В десет вечерта, в деня след вечерята в кафенето, Сарацина минал по опустялата Вилхелмщрасе и се представил на охраната на „Хирон“. Издали му пропуск за служител и му казали как да стигне до склада на пласмента. Там срещнал шефа, турчин, който го повел покрай безкрайни редици кашони с лекарства, очакващи да бъдат транспортирани до различни градове на Щатите, и му обяснил какви са задълженията му. Никой не охранявал кашоните, нищо не било заключено или запечатано - и никога не било, защото просто никой не смятал, че е необходимо. По същия начин допреди години никой не смятал, че е необходимо да се заключват вратите на пилотските кабини на пътническите самолети.