Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Волка. — Шара не го вижда, но усеща колко е неподвижен. — Но… Шара, аз никога не… аз никога не бих ти направил такова нещо. Никога. Не бих могъл!

— Знам! Сега го знам, Во. Но тогава мислех, че… мислех, че си болен! Че ти има нещо. Изглеждаше толкова нещастен, толкова унил…

Усеща го как се оглежда.

— Може би не си грешала за това — тихо казва той. — Може би наистина ми има нещо. Но от друга страна, може би не е имало начин да бъда нормален.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… така де, виж ги само. С такива хора съм отраснал! — Реставраторите са се събрали в атриума на Колкан и коленичат на пода за молитва. — Виж ги! Те се молят на болката, на наказанието! За тях омразата е свещена, за тях всичко, което ни прави хора, е грешно. Естествено, че ще съм смахнат! Никой човек не може да порасне нормален в такава среда!

Някъде отдалече се чува звън на камбана.

— Какво е това? — пита Во.

— Трябва да побързаме — казва Шара.

Друга камбана пропява с тих глас.

— Защо?

Още една камбана. И още една. И още една. Всички са с различен тон, сякаш някои са големи, а други — съвсем малки, но по-важно е друго — всяка камбана предизвиква резонанс в определена част от мозъка, сякаш само въпросната част може да я чуе, и излива в главата на Шара чужди усещания. При звука на една ѝ се струва, че вижда горещи, потънали в омара тресавища, оплетени лиани и китки цъфнали орхидеи; когато забива друга, Шара чува трясък на метал, крясък на гарвани, вой на битка; при следващата усеща в устата си вкус на вино, сурово месо, захар, кръв и нещо, което може да е единствено сперма; при следващата чува оглушителен трясък на сблъскващи се канари и я притиска ужасна тежест; а после, когато и последната камбана се включва в звънтежа, Шара усеща по ръцете си зимен мраз и треперлив огън в краката и сърцето.

„Една камбана за всяко Божество — мисли Шара. — Не знам как го е направил, не знам дори какво точно прави, но е намерил начин да събуди гласа на всички камбани в Престола на света.“

— Какво става? — пита Воханес.

— Погледни към прозореца — казва Шара — и ще разбереш.

Смътен светлик се е появил в прозореца и с всяка пулсация се усилва. Златна слънчева светлина, сякаш слънцето е толкова силно, че прониква през пръстта, за да огрее това тъмно и мрачно място.

„Не слънцето огрява през пръстта — мисли си Шара. — Ние се издигаме.“

— Той го движи — казва тя. — Издига го. Издига Престола на света.