Град на стълби [City of Stairs - bg]

Волка се спуска по стълбището на камбанарията.

— Добра работа свърших — казва им. — И мисля, че Татко Колкан ще остане доволен.

Воханес се изсмива с отвращение.

— А сега — Волка е стигнал до края на стълбата — нека го върнем у дома. — Поглежда настрани към Воханес и Шара, които са затворени в капана на Камбаната. — Може би след това ще се прегърнем като истински братя. Може би той ще те очисти. Може би ще покаже милост.

— Ако те е направил по свой образ и подобие, Волка — казва Воханес, — значи дълбоко се съмнявам.

Волка изсумтява и тръгва към атриума на Колкан. Реставраторите са се наредили около прозрачното стъкло на прозореца, коленичило паство, което чака своя пророк. Волка минава спокойно между тях — незнайно защо Шара се сеща за млада госпожица, която е дошла на първия си бал, — и спира пред един от мъжете.

Връзките около китките на Шара са се разхлабили доста.

— Не се отказвай, Во — казва тя отчаяно. — Моля те.

Воханес изсумтява, дръпва по-силно.

— Чукът — тихо казва Волка.

Мъжът, пред когото се е спрял, вади дълъг сребърен чук. Волка го взема внимателно, отива при стълбата и бавно се качва по стъпенките към стъклото.

Шара почти е успяла да извади единия си палец от примката, но това я е затегнало на друго място, около китката.

Волка вдига сребърния чук към устните си и му нашепва нещо напевно.

„Не искам да го виждам — мисли си Шара. — Не мога. Нека е някой друг, само не Колкан…“

Извива трескаво въжетата. Нещо горещо капва върху дланта ѝ. Усеща как едното въже се плъзва през кокалчето на кутрето ѝ, после и през палеца.

Сребърният чук започва да трепти, ръбовете му се размазват, сякаш самият метал вибрира, изпълнен с енергия, която трудно може да удържи.

Воханес стисва здраво въжетата; Шара се хвърля напред с цялата си тежест и с надеждата да се скъсат, но уви…