![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Покайвам се, Татко Колкан — казва Воханес. Гласът му става по-силен. — Наистина. Тъжен съм. Засрамен съм. По-точно, срам ме е, защото искаха от мен да се срамувам, защото очакваха да се срамувам. — Преглъща. — И ме е срам, защото поне в известна степен им угодих. Угодих им, срамувах се от себе си и се мразя за това. Мразя се, защото не открих друг начин да живея. Тъжен съм. Тъжен съм, защото се родих в свят, където се смята за нормално да живееш в отвращение от себе си. Тъжен съм, защото съотечествениците ми вярват, че да си човек е нещо грозно, нещо гадно, нещо нежелано. Това е… това е шибан позор. Позор, наистина.
Ако Шара можеше да се движи, устата ѝ щеше да провисне от шок.
— Покайвам се — казва Воханес. — Покайвам се за всички връзки, които този срам съсипа. Покайвам се, че допуснах моят срам и нещастие да заразят и други. Чукал съм и мъже, и жени, Татко Колкан. Лапал съм безброй пишки и безброй хора са лапали моята. Чукал съм и мен са ме чукали. И беше страхотно, прекрасно. Забавлявах се върховно и с радост бих го направил отново. — Изсмива се. — Имах късмета да срещна и да държа в обятията си прекрасни хора — красиви, добри, умни хора, повярвай ми, — и дълбоко съжалявам, че допуснах себеомразата ми да ги прогони. Обичах те, Шара. Обичах те. Справих се много зле с това, но наистина те обичах по своя си сбъркан начин. И още те обичам. Не знам дали ти си създал света, Татко Колкан. Не знам и дали ти си създал моите хора, или те сами са се създали такива. Но ако твоите думи са ми внушавали като малък, ако твоите думи са насърчили това отровно отвращение от самия мен си, това нелепо самобичуване, тази разрушителна идея, че да си човек, да обичаш и да поемаш риск е грешно, тогава… Е. Тогава, наври си го отзад, Татко Колкан.
Дълга, дълга, дълга пауза.
Сетне — гласът на Колкан, треперещ от ярост:
— ТИ СИ НЕДОСТОЕН.
Писъци огласяват Престола на света.
Шара се бори с парализата, иска да скочи и да се втурне към Во, но не може — каквото и чудо да е използвал Колкан, то я натиска като канара.
Иска да пищи заедно с Воханес, макар неговите писъци да стават все по-ужасни — писъци на непоносима, немислима болка, все по-силни и по-силни, резултат от изтезанията, на които го подлага Колкан.
А после чудото се вдига и тя е свободна.
Надига се и поглежда. Колкан стои пред Воханес, опрял в челото му единия си дълъг, едва подаващ се изпод ръкава на робата пръст; Воханес трепери, плътта му се гърчи, сякаш Божеството излива в главата му безкрайна агония и болка, излива ги там, напълно забравило за Шара.
„Иди при него!“ — мисли си част от нея.
Друга част казва: „Во подмами Колкан да направи това, за да избягаш ти. Колкан е толкова ядосан, че временно е забравил за теб… добре помисли как да използваш този шанс.“
Разплакана, тя измъква ръцете си от разхлабените въжета, затваря очи, казва наум стиховете от Юкоштава и начертава с жест врата във въздуха.
Чува се звук като от удар с камшик. Шара пристъпва в Шкафа и става невидима за собствените си очи.
Колкан вдига глава. Воханес се срива на пода, бял като сняг, неподвижен.
Шара затваря очи и затаява дъх — Шкафът на Парнези не скрива звука.
Колкан се повлича напред, върти глава, докато оглежда Престола. Шара усеща исполински натиск, сякаш потъва все по-дълбоко в океана. „Търси ме, опипва за мен…“
— ШКАФЪТ — казва гласът на Колкан. — ПОМНЯ ТОВА.
Повръща ѝ се от ужас. Колкан е само на четири стъпки от нея, три метра висок, мръсен, вонящ на гнилоч изпод надиплените си роби.
— МОГА ДА СРИНА ТОЗИ ХРАМ — казва той. — И ДА ТЕ СМАЖА. АКО ОЩЕ СИ ТУК.
Поглежда нагоре, към тавана на Престола.
— НО ИМАМ ДА СВЪРША ПО-ГОЛЕМИ НЕЩА.
И изчезва, сякаш изобщо не е бил тук.
Шара още не смее да си поеме дъх. Мести трескав поглед из Престола на света, страх я е, че Божеството дебне в някоя сянка.
Отгоре долита бумтящ глас:
— ТОЗИ ГРАД Е СТАНАЛ НЕДОСТОЕН.
— О, не! — възкликва Шара. Поглежда към Воханес, иска ѝ се да иде при него. „Всичко по реда си — сопва се гласът на оперативния агент в главата ѝ. — Скръбта може да почака.“
— Съжалявам, Во — прошепва тя, изправя се и хуква към изхода.
Из цял Баликов, на рибните пазарища и в уличките, край Солда и в чайните, гражданите зяпат великанската бяла катедрала, която се е появила внезапно в града им, и се сепват при гласа на Колкан, който ехти по улиците.