Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Гледайте да не дишате много — казва с усмивка Волка. — Тази е значително по-малка.

Ухилен като самодоволно момченце, той изкачва стъпалата към камбанарията и изчезва от погледа им.

— Явно е успял да възстанови и камбанарията — казва Шара.

— Тихо — сгълчава я един от Реставраторите.

— Само преди няколко дни беше пълна с пръст.

— Тихо!

— И какво ще направиш, ще ни удариш през бариерата? — казва Воханес.

Реставраторът пристъпва заплашително към тях, после спира, сякаш внезапно се е сетил, че има друга, по-важна работа.

— Трябваше да се сетя, че ще стане така — казва Шара. — Трябваше да се сетя.

— Шара, млъкни — прошепва Воханес. — Слушай, ти… Имаш някакъв скрит коз, нали? Както винаги?

— Ами… не. Всъщност нямам.

— Но нали мобилизирате войската? Те ще забележат, че липсваш… нали?

— Може и да забележат, но със сигурност няма да ме търсят тук.

— Добре, но… Шара, моля те. Моля те, измисли нещо! — изсъсква той. — Трябва да измислиш нещо! Трябва, защото аз определено няма да измисля нищо. Нямам представа какво се случва! Затова, моля те… нещичко?

Шара мисли трескаво, но истината е, че няма представа как да излязат от Камбаната на пеперудата, чудо, за чието съществуване дори не е подозирала. А дори да излязат, какво могат да направят? Ранен накуцващ мъж и замаяна от хлороформ четирийсет и пет килограмова жена срещу двайсет и пет Реставратори? „Бих могла да си отворя път навън с взрив от Свещта на Овски… стига да знаех заклинанието. Но не го знам. Знам, че съществува, а това не е същото.“ Ако само имаше някакъв друг начин да се скрият или да използват подземен тунел, или…

… или да изчезнат.

— Шкафът на Парнези — тихо казва тя.

— Какво? — шепне Воханес.

— Шкафът на Парнези. С негова помощ ме отвлече брат ти. Слага хората в невидим въздушен джоб, който е скрит както от смъртно око, така и от Божествено. — „Защото е направен от Юков — спомня си тя, — за един от неговите жреци, който искал да се среща тайно с любимата си в женски манастир на Колкан. Би ни свършил работа идеално в момента.“

— Значи дори ако Колкан се появи тук лично…

— Ще сме скрити. На сигурно място.

— Страхотно! Ами… Ами, действай тогава!

— Не мога, защото ръцете ми са вързани — прошепва Шара. — Знам наизуст нужния стих от Юкоштава, но има и един жест, който го съпровожда.

— Мамка му — казва Воханес. Вдига глава да погледне към Реставраторите. — Добре. Дай да се преместим малко…

Завъртат се бавно и застават с гръб един към друг. Воханес се опитва да развърже възела около китките ѝ.

— Не знам дали ще стане — казва тихо Шара. — Възлите са стегнати здраво.