Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

* * *

Таймерът показа 00:10:00 и продължи да отброява.

— И така – каза Чейс, – сега е моментът за последни гениални идеи.

— Боя се, че нищо не ми хрумва – отнесено отговори Нина. След като бяха опитали всякакви начини да се измъкнат от белезниците си, а единствените резултати бяха порязвания и протъркани китки, тя бе изпаднала в някакъв примирен унес и усещане за нереалност.

Чейс задрънча с веригата по тръбата.

— Ще ми се да бях пробвал предложението на София.

— Какво беше то?

— Да си прегриза ръката.

Нина успя да се усмихне.

— Малко е крайно.

— Намираме се в екстремна ситуация.

— Като че ли сме попадали в доста такива, нали?

Той кимна.

— Да, доста неща преживяхме заедно, нали? Но…

Гласът му прозвуча искрено, сякаш се канеше да се изповяда и това накара Нина да седне.

— Искаш ли нещо да ми кажеш? – попита меко тя.

— Ами сега е моментът, нали? – Той махна с ръка към бомбата. – Исках да кажа, че дори да сме имали някои проблеми… последната година и половина с теб бе най-хубавото време в живота ми. Просто ми се ще да се бях възползвал повече от нея, вместо да се държа като егоистичен задник.

— О, Еди… – Тя му се усмихна тъжно. – Не само ти се държа егоистично. Вината е и моя. Но имахме доста хубави моменти, нали?

— Така е. Добър екип сме.

— Бяхме добра партия.

— Страхотна партия.

— Аха.

Те се погледнаха.

— Аз, ъъъ… – започна Чейс.

— Какво? – попита Нина.

— Нищо.

— Не, кажи ми. Нали сам призна, че сега е моментът.

— Права си. – Чейс замълча за миг, за да си събере мислите. – От известно време се каня да ти задам един въпрос.

Нина мажеше да се досети за какво става дума.

— Откакто се събрахме?

-      Не, още преди това. Е, не когато сме се карали или спорили. Но от известно време го обмислям.

— Ами… давай. Питай ме.

Той отново махна към бомбата.

— Е, сега вече няма смисъл, нали?

— Сигурно – въздъхна Нина. – Но...

— Какво?

— Мисля, че знаеш какъв ще бъде отговорът ми.

— Така мисля. – Той се усмихна, след което се засмя с глас.

— Какво е толкова смешно?

— Току-що се сетих нещо. Ако го бяхме направили и бяхме решили да залазим фамилиите и на двамата с тиренце помежду им, щяхме да бъдем семейство Уайлд-Чейс*. Доста подходящо за случая.

[* Имената на двамата герои (в оригинал wild chosc) се превеждат като „диво преследване” – Б. пр.]

— И чак сега ли се сети за това? – полита Нина, като също се засмя. – Аз си го помислих още преди година и половина!

Чейс повдигна изненадано вежди.

— Помислила си го веднага след като се събрахме?

— Ами минавало ми е през ума! – И двамата се засмяха.

В този миг вратата се отвори.