Танцът на мъртвите момичета [bg]

Клеър допусна, че е трябвало да се досети, че Шейн сигурно има ужасни кошмари, но никога не се бе замисляла за това. Когато Шейн подскочи и се търкулна от дивана, тя тупна на възглавницата. Телевизорът още работеше — някакъв хаос от цветове… и в неясна просъница Клеър се опитваше да разбере какво се случва.

— Шейн?

Той лежеше на една страна на пода, трепереше, свит на кълбо. Клеър се смъкна при него и постави ръце на широкия му гръб. Под тънката тениска кожата му бе влажна и мускулите бяха напрегнати като стоманени въжета. Издаваше звуци, които ужасно наподобяваха мъчителни хрипове.

Не знаеше какво да прави. През последните няколко часа многократно се бе чувствала безпомощна, но сега бе по-лошо, защото Майкъл и Ева не бяха наоколо, а тя не бе сигурна дали Шейн иска да го видят в това състояние. Или дали иска тя да го види в това състояние. Шейн бе особено горд.

— Добре съм — промърмори той. — Добре съм. Добре съм. — Но не звучеше добре. Звучеше изплашен като малко момче.

Успя да седне. Клеър го прегърна, притисна го здраво и почувства, че след известна съпротива се отпуска и я прегръща. Ръката му нежно галеше косата й.

— Шшш — шепнеше тя, както майка й бе шепнела, когато нещата не вървяха. — Тук си в безопасност. Добре си. — Защото в сънищата си очевидно не се чувстваше по този начин.

Ако очакваше той да обсъжда кошмарите си с нея, щеше да се разочарова. Той се отдръпна, без да я поглежда, и каза:

— Трябва да си лягаш.

— Да — съгласи се тя. — Първо ти.

— Не мога да спя. По-скоро не искам. — Очите му бяха зачервени и помътнели от изтощение. — Искам малко кафе или нещо такова.

— Кола?

— Става.

Тя му донесе и Шейн я пресуши като първокурсник на голям купон, оригна се и сви рамене извинително.

— Къде е Майкъл?

Тя разпери ръце.

— Ева?

Тя отново направи жест на неведение.

— Е, поне някой си отспива. Заедно ли са?

Клеър примигна:

— Не знам.

Всъщност не се бе замисляла. Не ги бе видяла да излизат, не знаеше дали всеки е отишъл в собствената си стая, или Ева най-после е събрала кураж да предложи на Майкъл. Защото той никога няма да направи първата крачка. Това просто няма да е в негов стил.

— Боже, надявам се да е така — каза Шейн. — Те заслужават да се позабавляват, дори и в ада.

Той май не се шегуваше. Възприемаше Морганвил като ад. Клеър трябваше да си признае, че има право. Ад си беше, те бяха изгубените души, а утрото настъпваше и вече от много време тя изпитваше страх…

Той я наблюдаваше внимателно и този поглед я сгряваше така, сякаш бе получила слънчево изгаряне.

— А ние? — каза тя неволно. — Ние не заслужаваме ли малко забавление?

Нима казах това? Да, бе го казала. Той се усмихна. Тя се зачуди дали сенките ще изчезнат от погледа му.

— Мога да направя нещо забавно.

— Хммм… — облиза устни. — Дай определение за забавно.

— Спри с това, изкусителко. Разсейваш ме.

Бе много вълнуващо някой да те смята за изкусителка. Особено пък ако е Шейн. Тя се опита да скрие чувствата си и се постара да се държи спокойно, сякаш не се тресеше като желирана плодова торта.