Танцът на мъртвите момичета [bg]

Клеър осъзна, че плаче, чак когато бащата на Шейн се обърна и втренчено впи в нея кървясалите си очи. Дори когато се взираше в очите на вампири, не се бе плашила толкова… е, може би веднъж-дваж, защото, общо взето, Морганвил си бе страшно място и вампирите всяваха ужас.

Бащата на Шейн, господин Колинс, бе висок дългокрак мъж, с буйна, къдрава и прошарена коса, която на дължина достигаше яката на коженото му яке. Имаше тъмни очи и поглед на маниак. С мърлява брада и огромен белег през цялото лице — набръчкан и червеникавокафяв на цвят.

Да, определено бе страшен. Не бе вампир, а просто мъж, което го правеше страшен по много различни причини.

Тя подсмръкна, избърса очите си и спря да плаче. Вътрешният й глас казваше: Сълзите — после, сега трябва да оцелееш. Реши, че вътрешният глас говореше и на Шейн, защото той не гледаше към проснатото на пода и покрито с кадифе тяло на най-добрия си приятел, а наблюдаваше баща си. И неговите очи бяха зачервени, но не плачеше.

Така, сега и Шейн я плашеше.

— Ева — каза Шейн тихо, а после по-силно: — Ева! Млъкни!

Четвъртият им съквартирант, Ева, се бе сгърчила в неудобна поза, облегната на отсрещната стена до библиотеката, възможно най-далече от тялото на Майкъл. Свила колене и с наведена глава, тя плачеше неудържимо и отчаяно. Вдигна поглед, когато Шейн изкрещя името й, лицето й бе набраздено с черни ивици от разтеклата се спирала, а половината от ексцентричния бял грим се бе изтрил. Клеър забеляза, че е обула обувките „Мери Джейн“, украсени с мъртвешка глава. Не знаеше защо това й се стори важно.

Ева изглеждаше напълно отчаяна и Клеър се смъкна от канапето и седна до нея. Двете момичета се прегърнаха. Ева миришеше на сълзи, пот и сладникав парфюм с аромат на ванилия и не спираше да трепери. Бе в шок. Нали по телевизията все така казваха в подобни случаи. Кожата й бе студена.

— Шшшш — шепнеше й Клеър. — Майкъл е добре. Всичко ще се оправи. — Не знаеше защо го каза, бе лъжа, би трябвало да е лъжа, всички видяха… какво се случи… но нещо й подсказваше, че точно това трябва да каже. И наистина, плачът на Ева стихна, после спря и тя закри лицето си с треперещи ръце.

Шейн не каза нищо повече. Гледаше баща си с изпълнен с омраза поглед, който повечето момчета насочват към тези, които биха искали да смелят от бой. Ако баща му бе забелязал това, определено не му пукаше. Продължаваше да крачи нагоре-надолу. Мъжете, които дойдоха с него — ходещи скали от мускули в черни кожени дрехи на рокери, с бръснати глави и татуировки — стояха по ъглите със скръстени ръце. Този, който уби Майкъл, изглеждаше отегчен, докато превърташе ножа между пръстите си.

— Ставай! — кресна бащата на Шейн. Той спря да крачи и застана пред сина си. — Да не си посмял да ми правиш номера, Шейн. Казах да станеш!

— Не трябваше да постъпваш така — рече в отговор Шейн и бавно се изправи, леко разкрачен. Готов да понесе (или нанесе) юмручен удар, помисли си Клеър. — Майкъл не бе заплаха за теб.

— Той е един от тях. Нежив.