Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 9 10 11 12 13 14 15 16 17 ... 163
Перейти на страницу:

Исав имаше запас от тютюн, а закачени на стената държеше две дълги пръстени лули. Напълни една и ме подкани да запуша. Показа ми как да запаля и взе да пуска големи кълбета дим с ненаситност, каквато не бях виждал у момче. Аз пушех за първи път — веднага ми прилоша и спрях. За да ме окуражи, Исав извади отнякъде бутилка ракия и ми сипа чашка, от която се разкашлях и ме сви коремът. А той я пиеше като бистра водица.

— Мене трудно някой ще ме напие — рече.

— Откъде си взел всички тези неща, дето държиш в бърлогата? — попитах.

Исав пошава пръсти многозначително:

— Свих ги.

Бил оглавил тайфа момчета католици, с които правели набези из околностите и не само обирали овошките, но и влизали по къщите и курниците. И ругаели по-силно и по-често дори от майстор Пиетрокиодо: знаели всички католически и хугенотски богохулства и си ги обменяли.

— Ама аз имам и куп други грехове — обясни той. — Лъжесвидетелствам, забравям да полея фасула, не почитам баща си и майка си, връщам се вкъщи по никое време. Наумил съм си да сторя всички съществуващи грехове, дори онези, за които казват, че не съм достатъчно голям да разбера.

— Всички ли? — попитах. — Дори убийство?

Сви рамене:

— Сега не е в мой интерес да убивам, а и не ми е притрябвало.

— Вуйчо ми убива и кара да убиват за удоволствие, така се говори — обадих се, за да имам и аз какво да кажа на Исав.

Исав се изплю.

— Глупашко удоволствие — рече.

После се чу гръм и навън заваля.

— Ще те търсят вашите — казах на Исав.

Мен никой никога не ме търсеше, но бях забелязал, че другите деца родителите им винаги ги търсят, особено като се развали времето, та ми се струваше, че е важно.

— Ще почакаме да се извали — каза Исав. — Дотогава ще поиграем на зарове.

Извади зарове и купчина пари. Пари аз нямах, така че заложих едни след други дудуците си, ножчетата и прашките и всичко изгубих.

— Не се коси — каза накрая Исав, — нали разбираш: аз ментя.

Навън трещеше, святкаше и дъждът се лееше като из ведро. Пещерата на Исав полека-лека взе да се пълни с вода. Той сложи на сушина тютюна и другите си притежания и рече:

— Ще вали цяла нощ, дай да се подслоним у нас.

Бяхме целите подгизнали и окаляни, когато пристигнахме в чифлика на стария Езекиил. Хугенотите бяха насядали около масата, на светлината на едно кандило, и се опитваха да си спомнят епизоди от Библията, като много се стараеха да ги разказват като нещо, което някога сякаш са чели, макар и да не бяха сигурни в значението и правдивостта му.

— Глад и мор! — викна Езекиил, когато синът му Исав се появи с моя милост в рамката на вратата, и така удари с пестник по масата, че угаси кандилото.

На мене зъбите ми се разтракаха, а Исав просто сви рамене. Навън като че всички гръмове и мълнии се сипеха върху Голо бърдо. Докато палеха отново кандилото, старият размахваше юмруци и изброяваше греховете на сина си като най-мерзките, до които някога е падало човешко същество, ала излизаше, че всъщност знае едва една малка част от тях. Майката кимаше безмълвно, а всички останали синове, дъщери, зетьове, снахи и внуци слушаха със сведени лица, скрити зад дланите. Исав гризеше ябълка, все едно конското не се отнасяше до него. Аз, между гръмотевиците и крясъците на Езекиил, треперех като тръстика.

Навикването бе прекъснато от връщането на мъжете от охраната, закачулени с чували и мокри до кости от дъжда. Хугенотите пазеха на смени през цялата нощ, въоръжени с пушки, косери и вили за пластене на сено, за да предотвратят коварните нашествия на виконта, вече техен отявлен враг.

— Татко! Езекииле! — казаха те. — В това кучешко време Куция надали ще дойде. Може ли да се приберем у дома, татко?

— Значи няма следи от Кривия наоколо? — попита Езекиил.

— Не, татко, ако изключим вонята на изгоряло, която остава след мълниите. Не е нощ като за Кьоравия.

— Останете вкъщи тогава и се преоблечете. Дано бурята донесе покой както на Кьопавия, така и на нас.

Куция, Кривия, Кьоравия, Кьопавия бяха само няколко от прякорите, с които хугенотите говореха за вуйчо ми — така и не ги чух да го наричат с истинското му име. В разговорите си те демонстрираха някакво свойско отношение към него, сякаш му знаят и кътните зъби, като на много отдавнашен неприятел. Подхвърляха си кратки реплики, придружени с намигания и подсмихване:

— Ха-ха, Кривия… Точно, Едноухия… — все едно непрогледната лудост на Медардо за тях бе ясна и предвидима.

1 ... 9 10 11 12 13 14 15 16 17 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)