Нашите предци [bg]

Мен никой никога не ме търсеше, но бях забелязал, че другите деца родителите им винаги ги търсят, особено като се развали времето, та ми се струваше, че е важно.

— Ще почакаме да се извали — каза Исав. — Дотогава ще поиграем на зарове.

Извади зарове и купчина пари. Пари аз нямах, така че заложих едни след други дудуците си, ножчетата и прашките и всичко изгубих.

— Не се коси — каза накрая Исав, — нали разбираш: аз ментя.

Навън трещеше, святкаше и дъждът се лееше като из ведро. Пещерата на Исав полека-лека взе да се пълни с вода. Той сложи на сушина тютюна и другите си притежания и рече:

— Ще вали цяла нощ, дай да се подслоним у нас.

Бяхме целите подгизнали и окаляни, когато пристигнахме в чифлика на стария Езекиил. Хугенотите бяха насядали около масата, на светлината на едно кандило, и се опитваха да си спомнят епизоди от Библията, като много се стараеха да ги разказват като нещо, което някога сякаш са чели, макар и да не бяха сигурни в значението и правдивостта му.

— Глад и мор! — викна Езекиил, когато синът му Исав се появи с моя милост в рамката на вратата, и така удари с пестник по масата, че угаси кандилото.

На мене зъбите ми се разтракаха, а Исав просто сви рамене. Навън като че всички гръмове и мълнии се сипеха върху Голо бърдо. Докато палеха отново кандилото, старият размахваше юмруци и изброяваше греховете на сина си като най-мерзките, до които някога е падало човешко същество, ала излизаше, че всъщност знае едва една малка част от тях. Майката кимаше безмълвно, а всички останали синове, дъщери, зетьове, снахи и внуци слушаха със сведени лица, скрити зад дланите. Исав гризеше ябълка, все едно конското не се отнасяше до него. Аз, между гръмотевиците и крясъците на Езекиил, треперех като тръстика.

Навикването бе прекъснато от връщането на мъжете от охраната, закачулени с чували и мокри до кости от дъжда. Хугенотите пазеха на смени през цялата нощ, въоръжени с пушки, косери и вили за пластене на сено, за да предотвратят коварните нашествия на виконта, вече техен отявлен враг.

— Татко! Езекииле! — казаха те. — В това кучешко време Куция надали ще дойде. Може ли да се приберем у дома, татко?

— Значи няма следи от Кривия наоколо? — попита Езекиил.

— Не, татко, ако изключим вонята на изгоряло, която остава след мълниите. Не е нощ като за Кьоравия.

— Останете вкъщи тогава и се преоблечете. Дано бурята донесе покой както на Кьопавия, така и на нас.

Куция, Кривия, Кьоравия, Кьопавия бяха само няколко от прякорите, с които хугенотите говореха за вуйчо ми — така и не ги чух да го наричат с истинското му име. В разговорите си те демонстрираха някакво свойско отношение към него, сякаш му знаят и кътните зъби, като на много отдавнашен неприятел. Подхвърляха си кратки реплики, придружени с намигания и подсмихване:

— Ха-ха, Кривия… Точно, Едноухия… — все едно непрогледната лудост на Медардо за тях бе ясна и предвидима.