Шадоу стрийт 77 [bg]

— Можем да си вземем куче и тук — отговори Уини.

— Само че в града грижите са по-трудни, отколкото в предградията. Кучетата обичат да тичат на воля.

Той се намръщи.

— Да, но не забравяй коя си. Ти не можеш да отидеш да живееш в обикновено предградие.

— Коя съм? Аз съм си аз, жена, която пише песни. Не съм нищо особено.

— Давали са те по телевизията. Дори те показаха веднъж как пееш. Много хубаво пя.

— Знаеш ли, аз отраснах в обикновен квартал. Дори донякъде беден квартал.

— Аз така или иначе не обичам много парковете. Винаги получавам обрив или нещо подобно. Не спирам да кихам от цветята и дърветата. Може и да е забавно да отидеш в парка през зимата, когато всичко е мъртво, замръзнало и покрито със сняг, но през повечето време не е особено приятно.

Тя се усмихна.

— Значи парк — това е кътче от ада тук на земята, така ли?

— Не знам как е в ада, освен че вероятно е горещо. Трябва да е по-зле от парка, след като е най-лошото място. Нека останем където сме.

Толкова обичаше Уини, че й се искаше да крещи. Цялата тази любов едва се побираше в нея.

— Искам да си щастлив, детенце.

— Щастлив съм. Ти щастлива ли си?

— С теб съм щастлива — отвърна тя. Той беше по чорапи, тя хвана пръстите на десния му крак и го раздруса от обич. — Където и да съм, щастлива съм, ако и ти си там.

Той извъртя очи, засрамен от признанието в любов.

— Тук ми харесва, разбираш ли? Това място е страхотно. Различно е.

— Винаги когато поискаш, можеш да каниш деца от училище за пренощуване или в събота следобед — увери го тя.

Той се намръщи и попита:

— Какви деца?

— Които ти поискаш. Приятели. Едно, две или цял куп, ако желаеш.

След леко колебание, притеснен от мисълта да покани деца у дома, Уини предложи:

— Или може двамата с теб да отидем в парка, щом толкова ти се ще.

Надигайки се от табуретката, тя промълви:

— Ти си джентълмен. Наистина си такъв. — Наведе се и го целуна по челото. — Ще вечеряме в шест.

— Ще почета тук дотогава.

— Имаш ли домашно?

— Направих го в колата на връщане от училище с госпожа Дорфман.

Икономката, госпожа Дорфман, беше също и шофьор на Уини.

— Не ми звучи като много голямо домашно за ученик в „Грейс Лаймън“.

— Огромно беше, но ми беше лесно. Не беше някаква гадна математика или нещо подобно.

Туайла веднъж беше казала на момчето, че й е вървяло по математика, защото тя има нещо общо с музиката. Оттогава Уини се преструваше, че математиката го затруднява, за да е сигурен, че ще избегне всякакъв натиск да става музикант.

Проблеснаха светкавици, далеч по-слаби от предишните, но вместо да погледне през прозореца, момчето се обърна към телевизора на стената с шкафове и етажерки за книги срещу леглото му. Веждите му бяха свъсени, изражението му издаваше, че е в напрегнато очакване.