Шадоу стрийт 77 [bg]

Въпреки че вече не обичаше Фаръл, дори не го харесваше, тя не го мразеше. Когато довършеше „Дъждовна нощ в Мемфис“, щеше да я предложи на Фаръл, защото той щеше да се справи най-добре с нея. Песните осигуряваха издръжката на възрастната й майка. Те бяха бъдещето на Уини. Успехът на песента имаше предимство пред уреждането на стари сметки.

Когато тътенът се надигна не от разкъсваното от бурята небе, а от земята под сградата, пръстите на Туайла замръзнаха от тревога и перцето се вдигна от струните. С отзвучаването на последните акорди тя почувства как „Пендълтън“ се разтърсва. Грамитата й и наградите от Асоциацията на кънтри музикантите издрънчаха по стъклените лавици във витрината зад пианото.

В очакване на надвиснало бедствие остана загледана във високия прозорец, докато назъбените светкавици разцепваха небето и накъсваха падащите струи дъжд с някаква апокалиптична мощ на блясъка си, заличаващ околните сгради по Шадоу Стрийт. Когато треперенето, идващо от земята, отмина и силни гръмотевици разтърсиха следобеда, светкавиците и дъждът се съюзиха за миг и накараха четирилентовия паваж да изчезне. Изгубиха се улиците в подножието на града, сградите и светлините от тях. Под светлинното небесно шоу като че остана само един обширен, пуст пейзаж с дълъг хълм и мъртвешка равнина под него, подобна на море от високи треви с групи черни дървета сред тях, чиито клони се протягаха като костеливи ръце към сивата мрачнота.

Това видение трябва да бе измамен ефект от светкавиците или мокрите от дъжда стъкла, нищо повече, защото щом фойерверките престанаха, градът отново си беше там, както и сградите и парковете. Гъст трафик пъплеше нагоре и надолу по дългия булевард, дъждът се лееше по черната настилка, а отраженията от фаровете проблясваха и се сливаха с червените вадички, оставяни от стоповете.

Туайла откри, че е станала от стола и е оставила китарата на килима, без да осъзнава това. Стоеше до прозореца. Това, което видя, не можеше да е друго, освен оптическа измама. И все пак устата й пресъхна в очакване на следващата поредица от светкавици. При новата серия градът не изчезна, а остана на мястото си. Пустата шир, която зърна преди, не се появи отново. Мираж. Илюзия.

Тя се обърна и погледна към витрината зад пианото. Нито една от наградите не беше паднала, но разтърсването на сградата беше реално, а не ефект от светкавиците или дъжда, замъглил прозореца.