Шадоу стрийт 77 [bg]

Почти деветгодишният Уини се беше свил на креслото в стаята си, разглеждаше три книги и се чудеше коя да започне да чете. Беше в четвърти клас, но четеше, сякаш е в седми. Наистина. Не се надуваше от гордост заради това. Знаеше, че не е необикновен умник. Ако беше такъв, щеше да знае как да заговаря хората. Никога не му идваше наум какво да каже. Майка му твърдеше, че просто е срамежлив, и може би беше истина, но той не намираше правилните думи, както би направил умният човек.

Причината да чете толкова добре беше, че го вършеше непрекъснато, откакто се помнеше. Отначало книжки с картинки само с по няколко думи. После четива с повече думи и по-малко картинки. Накрая такива без никакви картинки. Напоследък четеше предимно юношеска фантастика. След няколко години обаче сигурно щеше да чете книги за възрастни от по хиляда страници, докато главата му гръмне от четене и край.

Татко му, който имаше домове в Нашвил и Лос Анджелис и се появяваше по-рядко от доставчика на „Фед Екс“ и дори от Дядо Коледа, не искаше Уини да седи заровен в книгите през цялото време. Казваше, че момче, което постоянно чете, накрая ще се превърне в женчо или в аутист, каквото и да означаваше това. Татко му искаше той повече да се интересува от музика. Уини харесваше музиката, но беше по-привлечен от четенето и писането.

Освен това никога нямаше да влезе в света на музиката. Татко му беше известен певец, а майка му — също толкова известен композитор на песни, докато Уини никога не беше мечтал за известност. Нямаше по-лошо от това да си знаменитост и да не знаеш какво да кажеш, всеки да очаква да чуе думи, които не можеш да му дадеш. Би било като да падаш по лице в калта по двайсет пъти на ден, всеки ден. Всички в музикалния бизнес винаги знаеха какво да кажат. Някои изобщо не млъкваха. Дума да не става за музика.

Уини може и да беше женчо, каквито бяха опасенията на татко му. Той не знаеше дали е така. Щеше му се да вярва, че не е. Четири дни в седмицата посещаваше училище, то „Грейс Лайман“, основано от госпожица Грейс Лайман, починала преди трийсет години, което беше изключително учебно заведение, нищо че тя не беше жива. Нея вече я нямаше в училището, разбира се. Не държаха останките й в огромна стъкленица или нещо подобно. Това щеше да е страхотно. Той не знаеше къде са останките й. Никой не беше споменавал за това. Може би никой не беше наясно. Грейс Лайман беше мъртва, но училището още се ръководеше по нейните правила, а едно от тях беше нулева толерантност към побойниците. Дори и да се изправеше лице в лице с побойник, нямаше как да разбере дали е женчо.

Може дори да е убиец. Ако някой грубиян започне да го тормози и успее да го вбеси докрай, току-виж откачил и му прерязал главата или нещо от сорта. Не вярваше да е луд убиец, но никога не беше поставян в такава ситуация. Уини беше научил от книгите, че трябва да бъдеш изправен пред предизвикателство в живота, за да разбереш кой си и на какво си способен. Безнадежден женчо, достоен воин, маниак… може да е всякакъв и няма да узнае, докато не бъде изпитан.