Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Онемях пред уверения му начин на изразяване. Той беше прав, разбира се и това не само ме ядосваше, но и ме плашеше.
— Високото самочувствие е другото, което трябва да се забрави, също както биографията — каза той с драматична нотка в гласа.
Решително нямах желание да споря с него. Явно се намирах в ужасно неизгодно положение — засега той нямаше да се върне у дома си, а аз не знаех пътя. Налагаше се да остана с него.
Изведнъж той направи странно движение, започна да души въздуха около себе си, главата му се заклати леко и ритмично. Сякаш бе изпаднал в състояние на необичайна готовност. Обърна се и ме загледа учудено и любопитно. Очите му бродеха по тялото ми, сякаш търсеха нещо характерно, сетне той стана рязко и бързо тръгна. Почти затича. Последвах го. Близо час ходи с много ускорени крачки.
Накрая спря край някакъв скалист хълм и седнахме в сянката на един храст. Бързият ход напълно ме бе изтощил, макар настроението ми да се бе подобрило. Непонятна беше тази промяна у мен. Усещах почти приятна възбуда, а когато бяхме тръгнали бързо, след нашия спор, бях крайно разгневен.
— Много чудна работа — казах аз, — ала наистина се чувствам добре.
В далечината дочух грак на врана. Той вдигна пръст до дясното си ухо и се усмихна.
— Това беше поличба — каза той.
Малък камък се изтърколи надолу и с трясък падна в гъсталака.
Той се изсмя гръмко и посочи с пръст към звука.
— А това беше съгласие — каза той.
После ме полита дали съм готов да говоря за високото си самочувствие. Разсмях се. Гневът ми сякаш бе останал назад, не можех да се сетя дори как му се бях разсърдил чак толкова.
— Не разбирам какво става с мен — казах аз. — Ядосах се, а сега, не зная защо, но вече не съм ядосан.
— Светът около нас е пълен с тайни — каза той. — Той не ги разкрива лесно.
Харесваха ми загадъчните му твърдения. Бяха предизвикателни и тайнствени. Не можех да определя дали са пълни със скрит смисъл или са обикновени безсмислици.
— Ако някога отново дойдеш тук в пустинята — каза той — Не се доближавай до оня скалист хълм, където спряхме днес. Бягай от него като от чума.
— Защо? Какво е станало?
— Сега не е време да се обяснява — каза той. — В момента се занимаваме с освобождаване от високото самочувствие. Докато мислиш, че ти си най-важното нещо на света, наистина няма да можеш да възприемеш света около себе си. Ти си като кон с капаци, виждаш единствено себе си и нищо друго.
За момент ме за разглежда.
— Я да си поговоря с тоя мъничък приятел — каза той и посочи малка тревичка.
Коленичи пред нея и захвана да я гали и да й говори. Отначало не разбирах какво казва, но после той смени езика и заговори на тревичката на испански. Известно време бръщолеви небивалици. После се изправи.
— Не е важно какво казваш на тревата — отрони той. — Можеш и да си измисляш разни думи — важното е чувството, че й се радваш и че се отнасяш с нея като с равна.
Обясни, че човек, който събира растения, всеки път трябва да им се извинява, като ги къса, и трябва да ги уверява, че един ден неговото тяло ще им послужи за храна.
— В края на краищата растенията и ние сме едно — каза той. — Нито ние, нито те са повече или по-малко важни. Хайде, поговори малко на тревичката — подкани ме той. — Кажи й, че вече не се смяташ за важен.
Наложих си да коленича пред растението, но не можех да се насиля да му заговоря. Беше ми смешно и се разсмях. Не се ядосах обаче.
Дон Хуан ме потупа по гърба и каза, че всичко е наред, че поне съм сдържал гнева си.
— Отсега нататък говори с треви — каза той. — Говори, докато загубиш цялото си чувство за собствена значимост. Говори, докато съумееш да го правиш пред другите. Иди сега отсреща, ей при ония възвишения, и се поупражнявай.
Попитах дали е редно да говоря на растенията наум.
Той се засмя и ме потупна по главата.
— Не! — каза той. — Трябва да им говориш с висок и ясен глас, ако искаш и те да ти отговорят.
Запътих се към въпросното място, вътрешно развеселен от неговите странности. Опитах се дори да говоря на растенията, но у мен надделяваше усещането, че се гавря.
След като изчаках според мен достатъчно, аз се върнах при дон Хуан. Сигурно знаеше, че не съм разговарял с тревите.
Той не ме и погледна. Направи знак да седна до него.
— Гледай ме внимателно — каза той. — Ще разговарям с моя малък приятел.
Коленичи пред една тревичка и няколко минути кърши тяло, като говореше и се смееше.
Помислих го за обезумял.
— Тази тревичка ме помоли да ти кажа, че може да се яде — каза той, докато се изправяше на крака. — Каза, че снопче такива треви са полезни за здравето на човека. Каза също, че ей там има цяла полянка с такива треви.