Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Деница гневно се обърна и излезе от стаята, без да каже и дума. Бясно затръшна вратата след себе си и стремително закрачи по коридора. Не само че никой не беше се държал така с нея, но и никой досега не й беше говорил така. В случая истината нямаше значение. Той нямаше право да й говори така, този боломит и гнусен ловец на сиви. Но колкото повече наближаваше изхода, толкова повече устремът и бързината й намаляваха и накрая тя съвсем спря. Тропна с крак ядосано, огледа се, да не я чуе някой, изруга грубо и се върна обратно с не по-малък устрем от този, с който бе тръгнала да бяга. Отвори вратата на сушилнята и заговори бързо, като че ли се страхуваше, че ако не го направи, ще се откаже отново:
— Добре, какво искаш и какво можеш да направиш за мен?
Изражението на Кюригин, който сякаш не бе помръднал, остана спокойно.
— Тази нощ след изгрева на светещите кълба ще има сбирка на боломитски водачи. Трябва да намерите начин да ме измъкнете от двореца и да дойдете с мен.
Деница се замисли:
— Но защо да идвам на тази сбирка, както я наричаш? С какво може да ми е полезна тя?
— Още е рано да говорим за това, но трябва да ми повярвате.
Деница понечи да възрази, но се възпря и само каза:
— Рисковано е. Въпреки помощта ми могат да те хванат.
— Знам, но така или иначе нямам друг избор.
— Ако те заловят, ще кажа, че си ме принудил. Искам да сме наясно с това.
Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница отново замълча за момент, огледа се около себе си и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него, отново протегна ръка към балата с дрехи и зашепна:
— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си такива, които да ти станат, и преоблечен ме чакай тук. Привечер ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. Не показвай с нищо пред тях, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен, но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.
Кюригин погледна към дрехите, приближи ги, започна да ги вади и оглежда една по една.
— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.
— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук привечер.
Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла — помисли си тя — да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.
Боломитите бяха нелегално сдружение от хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За един представител на стети — сантропи и поддръжник на религията като нея бе недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далеч в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин, като че ли допълнително втвърди сърцето й и приспа съвестта й. Тя се успокои вътрешно: все пак нищо не ме заплашва, лесно мога да прехвърля вината върху ловеца, ако нещо се обърка.
Деница усещаше, че единствената й възможност за свобода минава през съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две съвсем неприятни възможности. Едната бе да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да обрече себе си на скучен живот с Вихтун, когото не понася и пред когото с удоволствие избира смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше, но затвърди решението си да помогне на ловеца на сиви, дори и пред възможността да стане боломитска заложница и да създаде ядове на семейството си.
Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се отклони и да отиде там. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха скупчени едно до друго телата на сивите, които бяха танцували на сватбата й. Бяха още живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.
Скупчени едно в друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, сякаш почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна главата си. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха странни съскащи звуци. Сякаш някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, но без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката сякаш се отвори и покрай тялото и се понесоха сивите, вече заблестели с по-силна светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха бездънните зеници на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, което я бе погледнала, лежеше до останалите със затворени очи. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в тъмните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх, страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните им очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.