Магьосникът Куестър Тюс

Другият се подвоуми.

— Баща ти знае ли за това куче, Елизабет? — попита той. — Струва ми се, че ти беше забранил да довеждаш животни.

— А, отмени забраната си — обясни Елизабет. Абърнати се промъкна пред нея, като дръпна каишката. — Е, трябва да тръгвам. Довиждане.

— Довиждане, Елизабет — каза й мъжът. Той тръгна да си върви, но после се обърна. — Ей, каква порода е това куче?

— Не зная — отвърна Елизабет. — Някакъв помияр. Абърнати едва се сдържа да не я ухапе.

— Аз не съм помияр — каза й той, когато беше безопасно отново да проговори. — А съм чиста порода териер. Имам по-чисто потекло може би от теб.

Елизабет се изчерви.

— Извинявай, Абърнати — тихо каза тя, свела поглед.

— Е, нищо, нищо — успокои я той, опитвайки се да се оправдае за своята грубост. — Исках само да ти кажа, че имам расов произход, въпреки положението си.

Седнаха в нейната стая на крайчеца на леглото й. Стаята й бе светла и слънчева, за разлика от останалата част на замъка. Стените бяха покрити с тапети, подът с килим, а мебелите бяха меки и изящни, с разпръснати тук-там плюшени животни и кукли. Една етажерка на стената над малка писмена масичка беше пълна с книги, тук-там висяха снимки на мечета и морски птици. На гърба на затворената врата беше поставен постер на човек на име Бон Джоуви.

— Разкажи ми за отношенията ви с Майкъл — помоли Елизабет и вдигна поглед към него.

Абърнати се облегна назад, седейки като на тръни.

— Майкъл Ард Ри е донякъде причината да бъда превърнат в куче — каза той. Замисли се за миг. — Елизабет, честно казано, не зная дали трябва да ти разкажа за това или не.

— Но защо, Абърнати?

— Ами… защото не е много за вярване. Елизабет кимна.

— Като това, дето ми каза за онзи магьосник, който те бил превърнал в куче ли? И за това, че идваш от някакъв друг свят? — тя поклати глава и го погледна напълно сериозно. — Аз вярвам в тези неща, Абърнати. Вярвам, че съществуват работи, за които хората не знаят почти нищо. Например вярвам в магията. И в разни фантастични места, които съвсем не са толкова фантастични. Баща ми често казва, че в някои неща хората не вярват, просто защото не ги разбират — и тя млъкна. — Аз не говоря на никого за това, освен на най-добрата си приятелка Нита — но съм убедена, че съществуват и други светове, където също живеят хора. Наистина.

Абърнати погледна на нея с възобновено уважение.

— Права си — каза накрая той. — Тук не е моят свят, Елизабет. Не е и светът на Майкъл Ард Ри. Ние и двамата идваме от един свят, наречен Отвъдната земя — едно истинско царство, не много голямо, но много далечно. То е кръстопът на много светове, който води към мъглите, обитавани от вълшебни същества. Тези мъгли са изворът на всяка магия. Целият живот на вълшебните същества се основава на магията, докато в другите светове не е така — поне не изцяло.

Той млъкна, като се опитваше да реши как да продължи по-нататък. Елизабет го гледаше с удивление, макар и не с недоверие. Той протегна ръка да намести очилата на носа си.

— Онова, което ми се случи, беше преди повече от двайсет години. По онова време крал на Отвъдната земя бе бащата на Майкъл, който беше в края на дните си. Аз бях негов придворен писар. Майкъл беше на твоята възраст, но беше напълно различен от тебе.