Любовният сезон на търтеите

Сам Голдуин, привързан с дебела връв към предното стъкло, сякаш бе осенен от същите размисли, защото след един стреснат поглед към чичо Чарли отметна назад глава и зави на умряло. Разбирах потреса му. Бидейки южнолондонско псе от долните прослойки на средната класа или защо направо не си го кажем — бидейки псе от народа, той едва ли беше виждат жив иконом, та си беше срам и позор, че от раз изтегли от кутията самия чичо Чарли. С извинителен жест привлякох вниманието на последния към животното.

— Куче — казах, защото това ми се стори достатъчно подходящ начин да ги представя един на друг. Чичо Чарли го изгледа навъсено, сякаш го бе спипал да яде ордьовъра си с приборите за риба.

— Ще наредя да отведат животното в конюшните, сър — хладно се произнесе той, а аз се изтрепах да му благодаря.

— А сега — продължих, — май ще е най-добре да бягам да се преоблека. Не искам да закъснявам за вечеря.

— Вечерята вече е сервирана, сър. Тук вечеряме точно в седем и половина. Ако желаете да си измиете ръцете, сър — рече той и ми посочи врата вляво.

В средите, където се движа, съм всеобхватно известен като много печен, защото под напора на обстоятелства, които биха прекършили по-крехки натури, неизменно съм успявал да се възкача по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устремя към възвишени цели25. Отбийте се в „Търтеите“ и питайте, когото срещнете: „Може ли да се сломи прекрасният Устъров дух?“ и той ще ви предложи добър облог срещу подобна вероятност. „Колкото и да се напече положението — ще каже той, — и колкото и да са отровни стрелите на свирепата Съдба26, Устър пак ще си свирка и ще е душата на гуляя.“

Но дотогава не бях се натрисал в положението хем да се представям за Гъси Финк-Нотъл, хем да гуляя в чужда къща, без съответната премяна, та няма как да не призная, че краката ми поддадоха в коленете. Няма нищо по-смъртоносно за един английски джентълмен от принудата да седне да вечеря без подобаващо вечерно облекло. Човекът, който се затътри подир чичо Чарли към трапезарията, беше един смазан и преплитащ крака Бъртрам Устър с надлежно измити горни крайници, но със самочувствието на дрипав велосипедист, смазан от унижението да нагъва храната си под погледите на всички, които според възпаленото ми въображение цъкаха с езици, барабаняха с пръсти по масата и си шушукаха каква досада е да изчакваш закъснелия, когато толкова ти се иска да поднесат следващото ястие, та да се наядеш като хората. Поради това мина време, преди да събера сили и да хвърля поглед към действащите лица около трапезата. Разбира се, имаше някакво представяне. Май си спомням чичо Чарли да обявява със сдържан тон: „Господин Финк-Нотъл“, сякаш искаше да се разграничи от всяка отговорност за думите си, но нищо повече.