Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
При четиримата и Галя слънцето не изчезва в шест и половина. Тогава то само се докосва до платото и цял час, червено и съскащо, се търкаля по безжизнената каменна повърхност, докато най-сетне не го погълне следващият каньон. Но дотогава цялата жега продължава да се изсипва в каньона, в който са се настанили петимата, и това е една гъста, омаломощаваща топлина.
Те отдавна вече знаят, че за тази хоризонтална топлина няма препятствие — не слънцето ги бие, а милиардите рикошети от лъчите му. През цялото време те седят върху влажното дъно на пресъхващата през деня и появяващата се за кратко в края на нощта рекичка. Пипат мокрия пясък, търкат го по тъмните си кожи, дишат тежко, с големи уста, и гледат към тялото на цепелина.
Цепелинът най-сетне е готов, макар все още да е зад решетките на дървеното скеле. Но вече е издул лъскави хълбоци и ако е пълен не с обикновен въздух, а с хелий, ще изскубне скелето от земята и заедно с него ще се издигне нагоре. Понякога става толкова горещо, че усещат как въздухът в цепелина се е загрял достатъчно и става по-лек от околния. Случва им се, както работят върху скелето, да си помислят, че цепелинът се вдига. Тогава някой от тях, трудно плюнчейки химически молив, изчислява направо върху гредите възможно ли е това, доказва, че не е възможно, и те продължават работа до следващото поклащане на огромното тяло.
Но това е денем, а сега те седят върху влажното дъно на изменчивата рекичка и мислят всеки за себе си, за останалите, за Галя и за цепелина.
Те са тук от началото на юни и през това жестоко лято са успели да цивилизоват своя каньон, да издигнат това голямо скеле, да го заредят с мъртвата обвивка на цепелина, да напълнят обвивката с въздух, да построят гондолата и да я монтират към тялото, да приспособят към опашката на гондолата двигател с витло.
Мъжете изглеждат така, като че ли себе си са вградили в цепелина, под тъмната прозрачност на кожите им се вижда всяко мускулно влакънце и когато някой по-силно си поеме въздух, по тялото му заиграват безкрайно много подкожни движения.
Приличат на мъже от древна немногобройна цивилизация, загинала от гордостта им да любят само жени, които обичат.
Идва време за вечеря, но нищо не им се яде, а мисълта да запалят огън ги отвращава. Насила напъхват по някой задължителен залък, почиват си от него и после тръгват да спят: Галя в своята малка, яркожълта в началото на лятото, а сега белезникава палатка, Людмил, Данчо и Христо, към отсрещната стена на каньона, където са си построили голям навес.
Владай остава сам. Прехвърля през очите си целия изминал ден. Това вече не му е необходимо, но го прави по навик. После, изцедил онова, което му се струва най-съществено от деня, се надига и тръгва към скелето. Катери се рисковано в тъмното и се вмъква през кръглия люк на гондолата. Гондолата е бивш автомобил „ЗИМ“, но само който знае това, може да го долови — сега огромната кола се е облагородила в сребристи аеродинамични форми, купето, разнасяло навремето тежки мъже, вече пенсионери, е добре проветрено и прередено — тясна предна седалка за пилота и щурмана, успоредна на стената алуминиева пейка и тънка масичка. Владай в тъмното отключва касата, вади дневника и тогава чак пали фенерчето.
Разгръща корицата.
„21 февруари, 1964 година*
(Звездичката е отправка за текст под линия. Текстът е следният: «От 21 февруари до 26 април дневник не е воден, нещата са възстановявани по памет.»)
Няма човек, който да не е помислил да лети — насън или наяве. Между тази мисъл и откъсването от земята е гравитацията, която малцина са преодолели: онези само, които са посветили живота си на летенето. Данчо не е съгласен с това. Той смята, че е достатъчно човек да си купи билет от бюрото на ТАБСО и да се качи в самолет — това му стига, за да литне. Подал е удобна реплика, за да почне спорът. Дълго се надвикваме, докато стигнем до единомислие: едно е возене във въздуха, друго е летене.
Цялото това дрънкане е, защото нямаме стотинки дори за студентския дом, защото сме свикнали на подобни абстрактни спорове и, разбира се, защото Галя е сред нас.