Тъжният кипарис
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Каличина
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тъжният кипарис». Краткое содержание книги:
— Но тя искаше да умре… — каза Елинор озадачено.
— Скъпа госпожице Елинор — Седън отново избърса очилата си, — човешкият ум е нещо много любопитно. Госпожа Уелман може би си е мислела, че иска да умре, но наред с това е хранила надежда, че ще се възстанови напълно. Именно тази надежда, струва ми се, я е карала да смята, че ако направи завещание, ще й се случи нещастие. Не че изобщо не възнамеряваше да направи завещание, а по-скоро постоянно отлагаше.
Неочаквано той се обърна към Роди с почти приятелски тон:
— Знаете как човек отлага и избягва неприятните неща — тези, с които не желае да се сблъска.
Младежът се изчерви и промърмори:
— Да, аз… аз… Да, разбира се, зная какво имате предвид.
— Така. Госпожа Уелман винаги е смятала да направи завещание — продължи господин Седън, — но за нея утрешният ден бе по-подходящ от днешния. Повтаряше си, че има достатъчно време.
— Ето защо е била толкова разстроена снощи — изрече бавно Елинор — и много настояваше да ви повикаме…
— Несъмнено! — отговори адвокатът.
— Какво ще стане сега? — смутено попита Роди.
— С наследството на госпожа Уелман ли? — Адвокатът се изкашля и продължи: — Тъй като тя умря, без да остави завещание, цялото й състояние се наследява от най-близкия й роднина — госпожица Елинор Карлайл.
— Всичко на мен! — произнесе тя бавно.
— Държавата ще вземе определен процент — поясни господин Седън и се впусна в подробности. Накрая заключи: — Върху парите й няма попечителство или някакви специални разпоредби. Госпожа Уелман разполагаше изцяло с парите си и беше свободна да прави с тях каквото пожелае. Следователно сега всичко се наследява от госпожица Карлайл. Страхувам се, че данъкът наследство ще бъде доста голям, но дори след като се плати, състоянието ще е значително. Вложено е в сигурни ценни книжа.
— Но Родерик… — обади се Елинор.
— Господин Уелман — покашля се малко извинително адвокатът — е само племенник на съпруга на госпожа Уелман и не й е кръвен роднина.
— Така е — каза Роди.
— Естествено, няма особено значение кой от двама ни получава наследството, защото ние ще се оженим — изрече бързо Елинор, но не погледна към Роди.
— Така е — на свой ред се съгласи господин Седън.
V
— Няма значение, нали? — почти умолително попита Елинор.
Адвокатът Седън си беше отишъл. Лицето на Роди се изкриви в нервна гримаса и той каза:
— Ти трябва да го получиш. Така е съвсем правилно. За Бога, Елинор, не си въобразявай, че ти се сърдя. Не искам тези проклети пари!
— В Лондон се разбрахме, Роди, че няма значение кой от нас ще е наследникът, защото ние ще се оженим… — гласът на Елинор леко трепереше.
Той не отговори и тя настоя:
— Не си ли спомняш, че ти го каза?
— Да, спомням си.
Беше навел глава и гледаше в краката си. Лицето му пребледня и помръкна. Чувствителните му устни се свиха от болка. Внезапно Елинор вдигна изящно глава и попита:
— Няма значение, ако ние се оженим… Но ще го направим ли, Роди?
— Да направим какво? — попита той.
— Ще се оженим ли?
— Мисля, че имахме такова намерение — отвърна той с леко раздразнение. После продължи: — Разбира се, Елинор, ако предлагаш нещо друго сега…
— О, Роди, не можеш ли да бъдеш честен? — извика тя.
Той трепна и промълви тихо и объркано:
— Не зная какво става с мен…
— Аз зная… — заяви Елинор рязко.
— Може би наистина е така. Май вече съвсем не ми харесва идеята да живея от парите на жена си… — изрече Роди припряно.
Лицето на младата жена побеля.
— Не е това… Друго нещо е… — Замълча, после продължи: — Мери, нали?
— Предполагам — промърмори Роди нещастно. — Как разбра?
Елинор каза с горчива усмивка:
— Не беше трудно… Винаги когато я погледнеш… Изписано е на лицето ти. Всеки може да го види.
Изведнъж самообладанието му го напусна.
— О, Елинор! Не зная какво става с мен! Мисля, че полудявам! Случи се, когато я видях за пръв път, там, в гората… Лицето й. Всичко в мен се обърна. Не можеш да разбереш…
— Мога. Продължавай.
— Не исках да се влюбвам в нея… — каза той безпомощно. — Бях много щастлив с теб. О, Елинор, какъв мерзавец съм, да ти говоря тези неща…
— Глупости. Продължавай. Разкажи ми…
— Ти си чудесна… Страшно ми олеква, когато разговаряме. Силно съм привързан към теб, Елинор! Трябва да ми повярваш. Но другото е като магия! То обърка всичко — разбиранията ми за живота, радостта от него и всички сериозни, разумни и подредени неща…