Тъжният кипарис
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Каличина
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тъжният кипарис». Краткое содержание книги:
— И все пак имам чувството, че тя не ме обича — изрече бавно Мери.
— Трябва да кажа, че има основание — заяви сестра Хопкинс безцеремонно. — Хайде сега, не се прави на толкова невинна, Мери! От известно време господин Родерик те гледа така влюбено.
Мери поруменя, а жената продължи:
— Според мен много е хлътнал. Изведнъж се влюби в теб. А ти, моето момиче? Имаш ли някакви чувства към него?
— Аз… аз не зная — отговори тя колебливо. — Не мисля. Но, разбира се, той е много приятен.
— Хм. Не е мой тип! Той е от онези мъже — придирчиви и изтъкани от нерви. Капризничат за храната. В повечето случаи мъжете не са цвете за мирисане. Ти не бързай, скъпа. С твоята външност можеш да си позволиш да избираш. Скоро сестра О’Брайън подхвърли, че би могла да опиташ в киното. Чувала съм, че там харесват блондинките.
— Сестра, как мислите, че трябва да постъпя с баща си? — попита Мери и леко сбърчи чело. — Той смята, че съм длъжна да му дам част от парите.
— Да не си посмяла! — възмути се сестра Хопкинс. — Госпожа Уелман не е определила тези пари за него. Според мен, ако не беше ти, той отдавна щеше да си загуби работата. Не познавам по-голям мързеливец от него!
— Струва ми се странно, че при толкова много пари тя не е направила завещание, за да ги разпредели — каза момичето.
Сестра Хопкинс поклати глава.
— Ще се изненадаш, но повечето хора са такива. Все отлагат.
— Струва ми се доста глупаво.
— А ти самата, Мери, направи ли завещание? — намигна й сестрата.
— О, не! — зяпна я тя.
— Ти вече прехвърли двайсет и една години.
— Но аз… аз нямам нищо, което да завещая. Всъщност сега май че имам.
— Разбира се, че имаш — каза жената рязко. — Хубава малка сума.
— Ами, няма защо да бързам…
— Ето, видя ли — сопна й се сестра Хопкинс. — Като всички. Само защото си здраво младо момиче не означава, че не може случайно да те блъсне автобус или кола на улицата.
— Но аз дори не зная как се прави завещание — засмя се Мери.
— Много е лесно. Можеш да вземеш формуляр от пощата. Да отидем и да вземем веднага.
В дома на сестра Хопкинс те разгледаха внимателно формуляра и обсъдиха важните точки. Сестра Хопкинс видимо се забавляваше. Според нея след смъртта завещанието беше най-интересното нещо за одумване.
— Кой ще получи парите ми, ако не направя завещание? — попита Мери.
— Баща ти, предполагам — Хопкинс изрази леко съмнение.
— Той няма да ги получи — заяви момичето категорично. — По-добре да ги завещая на леля си в Нова Зеландия.
— Няма да има голяма полза, ако ги вземе баща ти, защото, бих казала, не му остават много дни на този свят.
Мери не се впечатли от думите й, защото я беше чувала често да говори така.
— Не мога да си спомня адреса на леля ми. От години не ни е писала.
— Не мисля, че има значение — успокои я сестра Хопкинс. — Нали знаеш малкото й име?
— Мери. Мери Райли.
— Така. Напиши, че завещаваш всичко на Мери Райли, сестра на Елайза Джеръд от Хънтърбъри, Мейдънсфорд.
Мери се наведе над формуляра, за да го попълни. Когато стигна до края, изведнъж потрепери. Нечия сянка затули слънцето. Тя вдигна глава и видя Елинор Карлайл, която надничаше през прозореца. Елинор попита:
— В какво толкова сте се задълбочили?
— В какво ли? Мери прави завещанието си — засмя се сестра Хопкинс.
— Прави завещанието си? — изведнъж Елинор се разсмя. Смехът й беше особен, почти истеричен. — Значи пишеш завещанието си, Мери? Странно! Колко странно…
Тя се обърна и като продължи да се смее, тръгна надолу по улицата.
Сестрата се загледа след нея.
— Чу ли я? Какво ли й стана?
V
Елинор беше направила само пет-шест крачки и все още се смееше, когато една ръка я докосна по рамото. Тя рязко спря и се обърна. Беше доктор Лорд. Гледаше я с набръчкано чело.
— На какво се смеете? — попита той с властен тон.
— Всъщност не зная — отговори Елинор.
— Доста глупав отговор!
Тя се изчерви.
— Мисля, че съм малко изнервена или нещо подобно. Надникнах в къщата на участъковата сестра, а вътре Мери Джеръд пишеше завещанието си. Това ме разсмя. Не зная защо! — опита се да му обясни.