Тъжният кипарис
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Каличина
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тъжният кипарис». Краткое содержание книги:
— Научих се да не показвам чувствата си.
— Все пак маската пада от време на време.
Сестра Хопкинс беше влязла в банята. Елинор повдигна тънките си вежди и го погледна открито:
— Маската?
— В крайна сметка човешкото лице не е нищо повече от една маска — каза доктор Лорд.
— А под нея?
— Под нея се крие примитивният мъж или жена.
Тя рязко се обърна и тръгна надолу по стълбите. Озадачен, Питър Лорд я последва. Във вестибюла се появи Роди и нетърпеливо попита:
— Е?
— Бедната — каза Елинор. — Много е тъжно да я гледаш така… Роди, не бива да влизаш при нея, докато не те повика.
— Искаше ли нещо специално? — попита той.
Питър Лорд се обърна към Елинор:
— Трябва да тръгвам. Засега не мога да направя нищо повече. Ще мина утре сутринта. Довиждане, госпожице Карлайл. Не се тревожете прекалено много.
Той задържа за момент ръката й. Ръкуването с него беше така успокояващо и облекчаващо. Елинор си помисли, че я гледа малко особено, като че ли я съжалява.
Вратата след лекаря се затвори и Роди повтори въпроса си.
Тя каза:
— Леля Лора се тревожи за някои делови въпроси. Успях да я успокоя и я уверих, че господин Седън със сигурност ще дойде утре. А сега трябва да му се обадим.
— Ново завещание ли иска да направи? — попита Роди.
— Не, не точно.
— А какво?… — спря на средата на въпроса си Роди.
По стълбите тичаше Мери Джеръд. Мина през вестибюла и влезе в кухнята. Гласът на Елинор стана рязък:
— Да? Какво искаше да ме попиташ?
— Аз… Какво? Забравих — отговори той разсеяно. Беше се вторачил във вратата, през която изчезна Мери Джеръд.
Елинор сви пръстите си. Усети как дългите й, остри нокти се забиват в дланите. Помисли си. „Не мога да го понеса… Не мога да го понеса… Не си въобразявам… Истина е. Роди, Роди, не мога да те загубя…“
После мислите й се насочиха към лекаря: „А този човек, докторът, какво ли видя на лицето ми горе? Видя нещо… О, Господи, колко ужасен е животът, когато се чувстваш така, както се чувствам аз сега. Кажи нещо, глупачко. Вземи се в ръце!“
А на глас спокойно заяви:
— Колкото до вечерята, Роди, аз не съм много гладна. Ще поседя при леля Лора, за да могат сестрите да слязат долу.
— И да вечерят с мен? — попита Роди обезпокоен.
— Няма да те изядат! — отвърна тя хладно.
— А ти? Трябва да хапнеш нещо. Защо първо не вечеряме ние, а после те да слязат долу?
— Не, другият вариант е по-добър. — После добави ядосано: — Знаеш, че са много докачливи.
Тя си помисли: „Не мога да понеса да вечерям с теб сега, да сме сами, да разговаряме, да се държим както обикновено…“
После каза нетърпеливо:
— О, остави ме да организирам нещата както аз преценя, че е най-добре!
Глава четвърта
I
На следващата сутрин не някоя от прислужничките, а лично госпожа Бишоп събуди Елинор. Тя нахълта в стаята й, вече облечена в старомодната си черна рокля. Ридаеше невъздържано.
— О, госпожица Елинор, тя почина…
— Какво? — Момичето седна в леглото.
— Вашата скъпа леля. Госпожа Уелман. Милата ми господарка. Починала е в съня си.
— Леля Лора? Мъртва?
Елинор се втренчи в нея. Изглежда не можеше да осъзнае новината. Госпожа Бишоп зарида още по-силно.
— Като си помисля — изхлипа тя, — след всичките тези години! Тук съм от осемнайсет години. А като че ли беше вчера…
— Значи леля Лора е починала в съня си, съвсем тихо. Какво щастие за нея!
Жената продължаваше да плаче.
— Така внезапно. Всичко беше както обикновено, а и докторът каза, че ще мине тази сутрин.
— Не беше толкова внезапно — отбеляза Елинор доста рязко. — Все пак тя боледува от известно време. Благодарна съм, че й бяха спестени мъките.
Госпожа Бишоп през сълзи се съгласи, че наистина трябва да са благодарни, и попита:
— Кой ще съобщи на господин Родерик?
— Аз — отвърна Елинор.
Наметна си халата, отиде до стаята му и почука на вратата. Отвътре се чу:
— Влез.
Тя влезе.
— Леля Лора е мъртва, Роди. Починала е в съня си.
Той седна в леглото и дълбоко въздъхна.
— Бедната леля Лора! Но бих казал, че трябва да сме благодарни на Бога. Не бих могъл да понеса да я гледам как се мъчи дълго в състоянието, в което беше вчера.
Елинор механично попита: