Тъжният кипарис
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Каличина
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тъжният кипарис». Краткое содержание книги:
— Не знаех, че си я видял.
Той кимна малко засрамено и продължи:
— Истината е, Елинор, че се почувствах долен страхливец, защото се уплаших. Бях при нея снощи. Пълничката сестра излезе за малко от стаята. Мисля, че слезе долу за грейка. Тогава се вмъкнах. Леля естествено не разбра, че съм вътре. Постоях малко да я погледам. После чух госпожа Гамп да се качва по стълбите и се измъкнах. Беше страшно!
— Да, така беше — кимна Елинор.
— Би се чувствала ужасно в такова тежко състояние! — каза Роди.
— Зная.
— Чудесно е, че двамата с теб винаги виждаме нещата по един и същи начин.
— Да, така е — отговори тя тихо.
— В този момент и двамата чувстваме едно и също: безкрайна благодарност, че тя се отърва от страданията си…
II
— Какво има, сестра? Загубили ли сте нещо? — попита сестра О’Брайън. Лицето на сестра Хопкинс се беше зачервило. Търсеше нещо в кожената си чанта, която беше оставила във вестибюла предишната вечер.
— Колко неприятно — измърмори тя. — Не мога да си представя как съм могла да направя такова нещо.
— Какво?
Сестра Хопкинс отговори малко невъздържано:
— Елайза Райкин, нали знаете, има рак. Трябва да й се слагат по две инжекции морфин дневно — сутрин и вечер. Снощи, когато идвах насам, използвах последната таблетка и мога да се закълна, че сложих в чантата си нова опаковка.
— Потърсете пак. Тези опаковки са толкова малки.
Сестра Хопкинс отново прерови чантата си.
— Не, няма я! Може би все пак съм я оставила на шкафчето си. Бях убедена, че мога да се доверявам повече на паметта си. Бих се заклела, че я взех със себе си!
— Нали никъде не сте оставяли чантата си на път за насам?
— Разбира се, че не съм! — отговори сестра Хопкинс троснато.
— О, скъпа, ще я намерите ли? — попита сестра О’Брайън.
— Да, разбира се! Единственото място, където си оставих чантата, е този вестибюл, а тук няма кой да рови в него. Предполагам, че съм я забравила. Но ме е яд, сестра, нали разбирате? А и ще трябва първо да ходя до нас, на другия край на селото, и после отново да се връщам.
— Дано след снощното дежурство денят ви да не е много уморителен, скъпа — каза сестра О’Брайън. — Горката стара дама. Знаех си, че няма да издържи дълго.
— Аз също. Но докторът ще се изненада.
— Той винаги храни надежда за пациентите си — отбеляза сестра О’Брайън с нотка на неодобрение в гласа си.
— Много е млад. Няма нашия опит — отбеляза мрачно сестра Хопкинс на тръгване.
III
Доктор Лорд подскочи от изненада. Рижите му вежди се повдигнаха толкова високо, че почти се сляха с косата му, и той възкликна:
— Какво? Починала е?
— Да, докторе.
Подробностите бяха на върха на езика на сестра О’Брайън, но строгата й дисциплинираност я накара да изчака.
— Починала? — Питър Лорд се замисли, а после рязко нареди: — Донесете ми гореща вода.
Сестрата се озадачи, но вярна на професионалния си дълг, не зададе никакви въпроси. Ако лекар й кажеше да отиде и да одере кожата на някой алигатор, тя автоматично щеше да отговори: „Да, докторе“ и да излезе послушно от стаята, за да се справи със задачата.
IV
— Искате да кажете, че леля ми умря, без да остави завещание и че никога не е правила такова! — попита Родерик Уелман.
Господин Седън избърса стъклата на очилата си.
— Изглежда, в случая е така.
— Но е толкова необичайно! — удиви се Роди.
— Не е толкова необичайно, колкото си представяте — покашля се неодобрително адвокатът. — Случва се по-често, отколкото си мислите. Съществува известно суеверие около завещанията. А и хората смятат, че имат още много време. Струва им се, че ако направят завещание, по-бързо ще умрат. Много странно, но е така.
— Никога ли не сте говорили с нея по този въпрос? — попита младият мъж.
— Напротив, доста често — отговори господин Седън сухо.
— И какво казваше тя?
— Обичайните неща — въздъхна адвокатът. — Че има много време, че все още няма намерение да умира, че не е решила как точно да се разпореди с парите си.
— Но сигурно след първия инсулт… — намеси се Елинор.
— Не — поклати глава той. — Тогава стана дори по-лошо. Не искаше да чуе и дума!
— Много странно! — възкликна Роди.
— О, не. Болестта й естествено я направи много по-раздразнителна.