Веднага щом получи телеграмата, Елинор се обади на Роди и сега двамата пътуваха с влака към Хънтърбъри. Елинор почти не се беше виждала с Роди през седмицата след последното им посещение в имението. Бяха се срещнали два пъти за малко, но между тях се беше появила странна скованост. Той й беше изпратил цветя — голям букет от рози с дълги дръжки. Беше доста необичайно от негова страна. Веднъж вечеряха заедно и по време на вечерята той се държа по-внимателно от обикновено. Предостави на нея да избере ястията и напитките, много усърдно й кавалерстваше за палтото.
На Елинор й се стори, че той играе роля от някоя пиеса — ролята на предания годеник…
Каза си: „Не ставай идиот. Всичко е наред… Въобразяваш си разни неща! Всеобхватното ти и примитивно чувство за собственост!“
В отношението й към него като че ли имаше сянка на отчуждение. Бе по-сдържана от преди.
Сега, при тази внезапна тревога, нормалните им отношения се възвърнаха и те разговаряха съвсем непринудено.
— Бедната стара дама. Изглеждаше така добре последния път, когато я видяхме — каза Роди.
— Ужасно се тревожа за нея. Зная как мрази да е болна, а сега, предполагам, ще е още по-безпомощна и ще се чувства отвратително! Струва ми се, Роди, че човек би трябвало да има право да сложи край на живота си — ако наистина го желае.
— Съгласен съм. Един цивилизован изход. Убиваме животните, за да прекратим мъките им. Предполагам, че не постъпваме така с човешките същества поради естеството на човешката природа — хората могат да бъдат умъртвени от любимите си роднини само заради парите им, дори и тогава, когато съвсем не са толкова зле.
Елинор отвърна замислено:
— Разбира се, би трябвало да се повери на лекарите.
— Не е изключено лекарят да е мошеник.
— Можем да се доверим на човек като доктор Лорд.
— Да, той изглежда напълно почтен. Приятен човек е.
III
Доктор Лорд се беше надвесил над леглото. Зад него се суетеше сестра О’Брайън. Той се опитваше, сбърчил чело, да разбере несвързаните звуци, които излизаха от устата на пациентката му.
— Да, да. Не се вълнувайте! Не бързайте! Повдигнете леко дясната си ръка, когато искате да ми кажете „да“. Има ли нещо, което ви тревожи?
Последва утвърдителен знак.
— Нещо спешно? Да. Искате да се направи нещо. Да извикаме някого? Госпожица Карлайл? И господин Уелман? Те вече пътуват за насам.
Болната се опита отново да каже нещо. Доктор Лорд внимателно я слушаше.
— Искате да дойдат, но не е само това, така ли? Някой друг? Роднина? Не? Делови въпрос? Разбирам. Нещо, свързано с пари? Адвокат? Така ли? Искате да повикаме адвоката ви? Искате да му дадете нареждания за нещо? Добре, добре — всичко ще бъде наред. Бъдете спокойна. Има време. Какво казвате? Елинор? — Той едва долови името. — Тя знае кой адвокат? И ще се договори с него? Добре. Тя ще пристигне след около половин час. Ще й предам желанието ви и с нея ще уредим всичко. А сега не се тревожете повече. Оставете на мен. Ще се погрижа всичко да стане така, както го искате.
Наблюдава я известно време, докато се успокои, после тихо излезе от стаята. Сестра О’Брайън го последва. По стълбите се качваше сестра Хопкинс и той й кимна. Тя каза задъхано:
— Добър вечер, доктор Лорд.
— Добър вечер, сестра.
Тримата влязоха в стаята на сестра О’Брайън. Доктор Лорд им даде наставления. Сестра Хопкинс щеше да остане през нощта да помага на сестра О’Брайън.
— Утре ще трябва да намеря още една сестра за постоянно дежурство. Ще е трудно, защото в Стамфорд има епидемия от дифтерит и сестрите в болниците не достигат.
Наставленията му бяха изслушани с изключително внимание (понякога това го ласкаеше). Лекарят слезе по стълбите и се приготви да посрещне племенницата и племенника, които според часовника му трябваше да пристигнат всеки момент.
