Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Освен ако тя не казваше истината. А сега и този красив мъж в моргата, татуировките… Чувстваше, че трябва да я изслуша, да се пусне по течението. Но в същото време беше и упорит, като всеки човек на науката. Нямаше да се довери на всички факти. А и бе любопитен, искаше да научи повече. Втурна се през вратата на кабинета в тъмното спешно отделение. Беше пълен с енергия и нервен, струваше му се, че в гърдите му се гонят светулки. Намери арестантката свита върху количката под стълб светлина и сред облак от дим. Приличаше на паднал ангел с подрязани криле, помисли си Люк.
Лани го погледна жадно.
— Е, видя ли го? Нали е точно такъв, какъвто ти го описах?
Люк кимна. Красотата му беше като наркотик. Потри лицето си и пое дълбоко дъх.
— Значи вече разбираш — продължи тържествено Лани. — И щом ми вярваш, трябва да ми помогнеш. Люк, развържи ме — каза тя, изви гръб и протегна, доколкото можа, ръце. Сладкото й детинско лице се извърна към него. — Трябва да ми помогнеш да избягам.
5.
Сейнт Андрю, 1811 година
Може би и за двама ни с Джонатан щеше да е по-добре, ако се бях родила момче. Щяхме да си останем приятели завинаги и да прекараме целия си живот в градчето; а аз никога нямаше да се забъркам в неприятности, нямаше да изстрадаме ужасните изпитания, които се стовариха върху главите и на двамата. Щяхме да водим скромно, но пълноценно и удовлетворително съществувание, което щеше да ме направи щастлива. Само че аз бях момиче и колкото и да ми се искаше, нямаше как да променя това. Предстоеше ми тайнствената промяна от девойка в жена, която ми беше толкова трудно да проумея, колкото и магиите. Чий пример да следвам?
Майка ми Тереза не можеше да ми даде онези съвети, за които най-много копнеех — тя беше прекалено мрачна и тиха и аз не исках да съм като нея. Исках повече. Исках да се омъжа за Джонатан например, а по всичко личеше, че майка ми нямаше да ме научи как да се превърна в жена, способна да го задържи за себе си.
Изглежда, че имаше тайни, които не бяха достъпни за всяко момиче. За щастие в града имаше жена, която знаеше тези тайни. За нея се говореха най-различни неща, а мъжете се усмихваха, когато споменаваха името й (когато съпругите им не бяха наблизо). Тя не приличаше на никоя друга в селището и трябваше да измисля начин да я накарам да сподели тайните си с мен.
На добре утъпкана пътека, скрита в сянката на ковачницата, се намираше малка къщичка. Ако някой изобщо я забележеше, я взимаше за пристройка или склад на ковача, в който той си държи желязото. Беше порутена и прекалено миниатюрна, за да е дом, но пък не изглеждаше изоставена, а пътеката към входа й ставаше все по-утъпкана с всеки изминал ден. В нея със сигурност не можеше да живее повече от един човек, а в началото на XIX век в нашата пуританска общност все още не бе прието да живееш сам. (Ние наистина бяхме пуритани, предците ни бяха израснали в Масачузетс и бяха свикнали да смесват религията с управлението.)
Но в най-северната част на това, което по-късно щеше да се превърне в щата Мейн, единствената причина да се издаде заповед против самотното живеене, беше необходимостта: бе немислимо сам човек да успее да свърши всичко необходимо, за да оцелее в тази сурова действителност. За разлика от нас в другите, по-фанатични пуритански градове не позволяваха самотното живеене заради опасност от съгрешаване. Да не би някой да направи нещо небогоугодно. Тези закони позволяваха на съседите да се превърнат в полицейски патрули, а гражданите на Сейнт Андрю ценяха независимостта си и пазеха личното си пространство малко повече от останалите.
Но в малката къщичка някой все пак живееше сам — жена, приближаваща края на детеродната възраст, но все още красива, макар и малко повехнала. Тя рядко излизаше, а когато все пак се осмелеше да се появи по улиците посред бял ден, всички я отбягваха. Мъжете се стараеха да не срещат очите й, жените отместваха широките си поли, за да не я докоснат с тях. Някои я гледаха дори с нескрита омраза.
Но нощем всичко беше различно. Под прикритието на мрака тя имаше редовни посетители. Мъже — по един, рядко по двама се промъкваха по пътеката и почукваха кротко на вехтата врата. Ако никой не им отвореше, те знаеха, че трябва да приседнат на прага и да изчакат, облегнати на вратата, като се преструваха, че не чуват звуците отвътре. Постепенно шумовете от къщата утихваха и се превръщаха в шепот, след това в тишина, а само след минути вратата се отваряше за чакащия.