Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Той отново я завърза с рядко използваните каишки за буйни пациенти, но не много здраво. Стана от стола. Излезе, като преди това се увери, че никой не го вижда. Болницата все още беше тъмна и тиха, в огряното от лампи пространство в дъното на коридора, предназначено за сестрите, се долавяше само леко движение. Обувките му заскърцаха по чистия линолеум, докато слизаше с бързи стъпки по стълбището и се отправяше на север по подземния коридор, който водеше към моргата.
По целия път нервите му бяха опънати. Ако някой го спре и го попита какво прави извън спешното отделение и какво търси в моргата, просто ще каже, че… В мозъка му нямаше и една мисъл. Люк беше лош лъжец.
Общо взето, се смяташе за откровен човек, но какво добро му беше донесло това? Въпреки откритостта си и страха да не го хванат, бе приел странното предложение на арестантката, защото беше любопитен дали мъртвият е най-красивият мъж, живял някога на планетата, и как точно изглежда такъв човек. Отвори тежката врата към моргата. Чу музика. Нощният дежурен, младеж на име Маркъс, обичаше да слуша радиото. Люк се огледа, но не видя никого.
По бюрото имаше следи от присъствие (лампата светеше ярко, по плота бяха пръснати книжа, виждаше се обвивка от дъвка и химикал без капачка), но ни следа от Маркъс. Моргата беше малка, но напълно достатъчна за скромните нужди на градчето. В дъното имаше климатизирана зала за аутопсии, но държаха труповете в четирите хладилника в стената до входа. Люк пое дълбоко дъх и посегна към една от големите тежки брави, които приличаха на дръжки от врати на старомоден камион за замразена храна.
В първия хладилник откри трупа на възрастна жена, която не му беше позната, а това означаваше, че е от някое от съседните градчета. Беше ниска и пълна, с бяла коса и го накара да си спомни за майка си. Върна се към последния смислен разговор, който двамата бяха провели. Той седеше край леглото й в интензивното отделение, а нейният блуждаещ поглед се опитваше да го открие, ръката й търсеше увереност от неговата.
— Съжалявам, че трябваше да се върнеш, за да се грижиш за нас — каза му тогава майка му, която никога не се извиняваше, защото никога не си позволяваше да направи нещо, заради което би трябвало да иска прошка. — Може би прекалено дълго се задържахме във фермата. Но баща ти не искаше да се откаже…
Млъкна, защото не желаеше да бъде нелоялна към инатливия старец, който бе излязъл да дои кравите часове преди да умре.
— Съжалявам, че това така се отрази на семейството ти…
Люк си спомни как се опитваше да й обясни, че бракът му се е разпаднал много преди да се върне в Сейнт Андрю, но майка му не искаше и да чуе.
— Още от малък искаше да избягаш от Сейнт Андрю. Тук не можеш да бъдеш щастлив. След като си отида, не оставай в градчето. Иди и си намери нов живот.
Тя се разплака и стисна ръката му, а след няколко часа изпадна в безсъзнание.
На Люк му трябваше цяла минута, за да осъзнае, че хладилникът все още е отворен, а той е стоял край него толкова дълго, че бе започнал да трепери от студ. Сякаш чуваше гласа на майка си в главата си. Потръпна и бутна носилката с тялото навътре, след това постоя още минута, докато си спомни защо бе дошъл изобщо в моргата.
Намери друг черен чувал за трупове във втория хладилник, извика от усилие, докато издърпваше носилката навън. Ципът се разтвори със силен шум като от отлепващо се велкро.
Люк разгърна чувала и се взря. През годините беше виждал много мъртъвци, смъртта не беше ласкателна към външността. В зависимост от това как са починали, телата можеха да са подути или пък наранени и обезцветени, някои бяха бледи и синкави. Чертите им винаги застиваха по характерен начин. Лицето на този мъж беше почти бяло, по него бяха полепнали парченца мокри потъмнели листа. Черната му коса беше паднала върху челото, очите бяха затворени. Но нямаше значение. Люк можеше да се взира в него цяла нощ. Беше изключителен, дори и в смъртта си. И поразително, болезнено красив.
Люк се канеше да бутне носилката обратно вътре, когато си спомни за татуировката. Погледна през рамо, за да се увери, че Маркъс не се е върнал, после бързо и безшумно дръпна ципа на чувала още малко. Вдигна ръкава на мъртвеца над лакътя. И точно както му беше казала Лани, там имаше две сфери с опашки, завити в противоположни посоки. Същата изработка, същите по размер точки с мастило, до последната линийка.
Докато се връщаше обратно по тихите коридори, в ума на Люк се заблъскаха множество мисли, предимно въпроси. Бяха като материя и антиматерия, унищожаваха се една друга, защото не можеха да съществуват заедно. Помнеше какво се случи в спешното отделение, когато момичето се нарани: нямаше как да е възможно, но въпреки това го видя с очите си. Беше докоснал торса й, преди и след като се поряза, затова знаеше, че не е номер. Но това, което се случи, не можеше да е вярно, не и по този начин.