Където злото властва

Когато Фелиша Стоун влезе, в съответствие със служебните си задължения, в седем и половина сутринта в Омагьосаната градина, тя вече бе на 89 години. Сега бе част от музея на Едгар Алън По, до отварянето на който оставаше още половин час.

Тя бе идвала тук и преди, през Свободното си време, и много добре си спомняше последното си посещение. Нима оттогава бяха минали цели три години? Тогава бе работила в отдела за борба с наркотиците. Приятелката й от ученическите й години Холи Льо Волд, към която тя имаше огромен дълг, защото след завършването на училището Холи я бе спасила от безумие и гибел, бе наела градината, за да отпразнува сватбата си. Фелиша и досега си спомняше текста на поканата: „Минаващите под венчилото малко се страхуват. Ние се каним да доведем това чувство до абсурд! Каним ви на бракосъчетание при краля на бурлеската и хоръра.” Такова бе чувството за хумор на Холи - не признаваше нищо свято. Сватбата бе хубава, цялата градина бе в цветя, а свещеникът бе рецитирал стихотворението на По „На една в рая”. Фелиша си спомняше, че по време на рецитацията много й се бе ходило до тоалетната, поради това въобще не бе могла да се съсредоточи върху стихотворението. От уроците по литература в училище тя знаеше, че Едгар По бе привърженик на кратките стихотворни форми, а не на онези маратонски опуси, каквито съчинявали мнозина от съвременниците му. По смятал, че образите от всекидневието не трябвало да отвличат читателя от възприемането на поезията. „Естествените потребности обаче все пак предшестват изкуството, нали така?” - бе си помислила тогава тя и бе изтичала до тоалетната, без да изчака края на декламацията. Останалата част от церемонията, както вече бе казано, бе много хубава и на нея за малко да й се прииска да се омъжи. Но се бе сдържала. Идеята й, така или иначе, щеше да завърши така, както и при приятелката й. След две години Холи се бе развела.

Фелиша поздрави Патерсън. Той бе едър мъж, но все пак не бе по-висок от метър деветдесет и седем сантиметра и габаритите му не бяха по-големи от на камион. Никога преди не го бе виждала толкова уморен. Веднага в паметта й изплува онова, което й бе казал преди по-малко от час. Мислите й отново се върнаха към Едгар По. „Кралят на бурлеската и хоръра отново е с нас” - помисли си мрачно тя.

Тя зададе въпрос на Патерсън - повече за да го размърда и да върне оттенъците на живота върху необичайно бледото му лице.

- С кого работим?

- Следствието се води от Джонс, той вече бе вътре и се върна в участъка. Също така - и Рейнолдс, който тръгна заедно с Джонс. Лаубах е тук и души по земята.

- За Лаубах е добре. Ще ни трябва специалист с неговите умения, ако всичко наистина е толкова зле, колкото казваш.

- Върви и виж сама - запали цигара Патерсън.

Тя закрачи мълчаливо навътре в Омагьосаната градина. Фелиша Стоун бе виждала по-малко трупове от колегите си, защото от седемте години полицейски стаж, който имаше, бе прекарала само две години в отдел „Убийства”, но все пак бе получила своя дал мъртъвци. Тялото, привързано здраво към паметника на Едгар Алън По не можеше да се сравни с никой от видените от нея покойници. Дори и при хората, убити по най-зверски начин, се наблюдаваше известно умиротворение. А нямаше думи, с които да бъде описан този труп. Изразът „намери покой” в случая не важеше. Тя разбираше, че размислите за формулировката подхождат повече на евтините мелодрами, отколкото на сегашната ситуация. Дали защото преди не й се бе случвало да види мъртвец без кожа, или пък защото обезглавеното тяло стоеше изправено, като живо, всичко, което се случваше наоколо, изведнъж й се стори Странно неистинско, сякаш бе видяла призрак. Изведнъж към гърлото й се издигна гадене, а тя си бе мислила, че отдавна се е разбрала със стомаха си по времето на първите десетина местопрестъпления, с които бе започнала кариерата си. Изплаши се, защото под гаденето изръмжа някакво друго чувство, къде по-тъмно и опасно. Чудовището, с което се бе борила в края на детството си. То я захапа предателски под лъжичката, което тя не можеше да си позволи по никакъв начин.