Друговремец [bg]

- Няма... Не мога... Клеър, не мога да съм нежен сега.

Имах време само да кимна веднъж, за да кажа, че съм разбрала - или може би, че позволявам, - преди да ме притисне с тежестта си.

Не си направи труда да се съблича. Можех да помириша прахта от пътуването в ризата му, да вкуся слънцето и потта по кожата му Държеше ръцете ми прострени и стискаше китките ми. Пръстите ми се плъзнаха по каменната стена и един от сватбените ми пръстени прозвънтя по нея. Един за всяка ръка - златен и сребърен. И парченцата метал изведнъж натежаха като окови, които ме притискаха към леглото, разпъната между две крайности, прикована като Прометей към скалата, а любовта към двама мъже ме разкъсваше, както орелът - черния дроб на титана.

Джейми разтвори бедрата ми с коляно и влезе до дъно с един-единствен тласък, от който ахнах. Той издаде нещо като стон и ме сграбчи по-здраво.

- Моя си, мо дюин - рече тихо, докато се притискаше в бедрата ми. - Само моя, сега и завинаги. Моя, искаш или не. - Опитах да размърдам ръце и вдишах, ахвайки слабо, когато продължи. Прошепна: - Да, и мисля да те използвам, моя сасенак. Искам да те притежавам, и телом, и духом.

Опитах се слабо да му се противя, но той не спираше с мощните, неумолими удари по утробата ми.

- Искам да ме наричаш „господарю“, сасенак. - Тихият му глас заплашваше с отмъщение за емоционалната агония от последните минути. - Искам да те направя своя.

Разтреперих се и застенах, а плътта ми също тръпнеше в спазми от нахълталото в мен присъствие. Той продължи дълги минути, а аз бях на ръба между болката и удоволствието. Сякаш се бях разпаднала и съществувах само там, където бе атаката, на ръба на пълното предаване.

- Не! - изпъшках. - Спри, моля те, нараняваш ме!

От лицето му се стичаше пот и капеше по възглавницата и гърдите ми. Плътта ни вече се срещаше със силата на удари, които бързо прекосяваха границата към болката. Бедрата ми бяха ожулени, а китките ми като че ли щяха да се счупят, ала захватът му бе неумолим.

- Да, моли ме за милост, сасенак. Няма да я получиш. Още не.

Усещах учестения му горещ дъх, ала не показваше с нищо, че е уморен. Цялото ми тяло изпадаше в конвулсии, а краката ми се надигаха, за да се обвият около него, да удържат усещането.

Усещах сътресението от всеки тласък дълбоко в корема си и умът ми уплашено се отдръпваше от него, макар хълбоците ми предателски да се надигаха. Той усети, че откликвам, и засили атаката си, като притискаше раменете ми надолу, по-плътно приковани под себе си.

А откликът ми нямаше начало и край, бе само продължителна тръпка, която достигаше върха си с всеки тласък. Тласъците бяха въпроси, повтаряха се отново и отново в плътта ми, искаха отговора ми. Той отново притисна краката ми към леглото и продължи, отвъд болката

и сред чистото усещане, оттатък капитулацията.

- Да! - изкрещях. - О, Боже, Джейми, да!

Той ме хвана за косата и отметна главата ми назад, за да гледам в очите, грейнали от яростен триумф.

- Да, сасенак - промълви, в отговор повече на движенията ми, отколкото на думите ми. -Ще те яздя!