Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Ричард заби поглед в пустошта, ширнала се пред него. Сестра на мрака, която не може да използва силата си, и магьосник, комуто е забранено да прибягва до своята. Каза си, че не биха могли да бъдат по—обикновени от това.
— Мислех, че ти си, която искаш да се учиш.
— Но в същото време съм ти и учител. Учителите по някога научават повече, отколкото техните ученици.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Зед чу далечния звук на рог и вдигна глава.
Врекна сили и се окопити. Бе, меко казано, изпълнен с ас, загубен в един почти напълно лишен от чувствителен свят. По уговорка роговете известяваха приближава на приятелски части. Вероятно бяха патрулиращи групи или пък внасяха още ранени.
Установи, че лежи на земята с проснати встрани крака. Оказа се, че е спал, положил глава върху косматите гърди на леден труп. В отчаянието си се сети, че до последно се бе опитвал да прилага всичките си умения, за да изцери раните на тежко ранения войник. Изпълнен с внезапна мъка, но и с отвращение, се отблъсна от тялото и се изправи.
Разтърка очи, сякаш да разсее не само обгръщащата го отвън тъмнина, но и тази, която изпълваше душата му. Бе прекрачил оттатък болката. Във въздуха висеше плътна като мъгла остра миризма. Всичко смърдеше с тежката, спираща дъха воня на кръв. Долината бе осеяна с огнища, забулени в оцветена в оранжево мъгла. Стоновете на ранените се надигаха откъм просмуканата с кръв земя и се понасяха из вкочанения нощен въздух. В далечината се чуваха болезнени писъци. Щом Зед прокара ръка през челото си, разбра, че ръкавиците му са подгизнали от кръвта на хората, които се бе опитвал да лекува. Не можеше да помогне на всички.
Недалеч се виждаше огромна купчина разпилени останки на дървета, взривени от врага. Имаше трупове, разкъсани, затрупани или пронизани от някои по—големи късове. Бяха го направили две от Сестрите на Джаганг тъкмо по здрач, когато Д’Харанските части се събираха в долината, мислейки си, че битката е свършила. Бяха я приключили Зед и Уорън, като повалиха въпросните две Сестри с магьоснически огън.
По тъпата болка в главата си Зед разбра, че не е спал повече от няколко часа. Сигурно бе среднощ. Минаващите покрай него хора го бяха оставили да поспи — а може би го бяха взели за мъртъв.
Първия ден всичко се бе развивало по план. През нощта битката бе продължила спокойно, със сравнително леки схватки, след което на зазоряване бе избухнала с пълна сила. С падането на нощта на втория ден всичко бе свършило. Зед се огледа и си каза, че вероятно е така — поне засега.
Бяха успели да проникнат в долината и да подмамят Ордена да ги последва, отдалечавайки го от входа към Средната земя — но на ужасна цена. Всъщност нямаха голям избор, ако искаха да имат някаква надежда за и да не им позволяват безпрепятствено проникване в Средната земя. Поне засега Орденът бе отклонен, но Зед нямаше представа колко време ще удържат положението.
За жалост на този етап победата бе в ръцете на враговете.
Зед се огледа. Не беше толкова лагер, колкото място, където всички се бяха строполили в изтощение. Тук—там от земята стърчаха копия и стрели. Докато Зед се занимаваше с ранените през тази и миналата нощ, над него бе валял дъжд от стрели. През деня той бе изчерпал цялата си сила, бе се раздал напълно. Онова, което бе започнало като умело, премерено, фокусирано използване на способностите му, в крайна сметка се бе изродило в магьосническия еквивалент на необуздана кавга.
Зед се изправи на крака, притеснен от далечния тропот на коне. Нов вой на рогове предупреди да се внимава със стрелите и копията, понеже наближават приятелски части. Тропотът като че бе от прекалено много коне, за да са на патрул. Зед се опита да напрегне сили, за да усети дали има присъствие на магия, което да му подскаже дали звуците на рогове са истински. В мъглата на умората си не се бе сетил да го направи по—рано. Ето как се стигаше до смъртта — като не се обръща внимание на такива подробности.
Навсякъде се щураха хора, носеха провизии, вода, лени платна за превръзки или съобщения и рапорти. Тук-там по някоя Сестра се грижеше за ранен. Мъже потягаха фургони и принадлежности, в случай че се наложи да тръгне внезапно. Имаше хора, които просто си седяха и гледаха с празни погледи. Други се движеха като в унес. Беше тъмно и нямаше добра видимост, но Зед виждаше достатъчно, за да разбере, че всичко е осеяно с трупове ранени или останали без сили войници. Догаряха огън — някои от тях с обикновени червеникави пламъци издигащи се от горящи каруци, други — неестествените зелени сияния, издаващи присъствие на магия. Освен хората по земята лежаха и коне, неподвижни и без жизнени, с разкъсани от жестоки рани тела. Бойните полета всеки път бяха различни, но всички битки винаги си приличаха. Настъпваше моментът на безпомощния шок. От младостта си помнеше стипчивата миризма на кръв и смърт, примесена с лепкав дим. Беше все същото. Спомни си как и преди по време на битки си бе мислил, че светът е подивял. Така му се стори и сега.