Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Когато едно по—голямо момче ги попита къде ще си търсят работа, тъй като в Хълмистия град не се намирала много, Ничи отвърна, че отиват в Стария свят. Някои от родителите грабнаха децата си и бързо се отдалечиха. Част от другите обаче продължаваха да ги следват плътно.
Когато Ричард влезе в бакалията, възрастният собственик учтиво разгони хората от вратата на магазина. Отвътре Ричард забеляза, че в негово отсъствие местните набират повече смелост, започват да протягат ръце към Ничи, да просят пари, лекарства, храна. Тя стоеше сред тълпата и се интересуваше какви проблеми имат, как живеят. Обиколи тълпата и огледа внимателно децата. На лицето бе изписано онова изражение, което Ричард никак не обичаше.
— Какво ще обичате? — попита собственикът.
Вместо да му отговори, Ричард на свой ред попита:
— Какви са тези хора?
Той погледна през искрящо чистия прозорец и видя жена насред тълпата да говори на хората за любовта на Създателя към тях. Всички я слушаха зяпнали, сякаш тя бе Добрият дух, дошъл да ги утеши.
— Ами всякакви — отвърна магазинерът. — Повечето дойдоха от Стария свят след падането на бариерата. Някои са местни безделници — пияници и други подобни, които предпочитат да просят или крадат, вместо да работят. Когато тръгна вълната от преселници от Стария свят някои от нашите тръгнаха с тях. Имаше търговци и всякакви хора, които имаха нужда да пазят стоката си и знаеха, че ако проявяват достатъчно щедрост към тази сган ще пътуват по—сигурно. Част от тези отвън са несретници, претърпели някакви нещастия — вдовици с деца, които не могат да си намерят съпруг или разни такива. Някои наемам да ми помагат, когато има работа, ама повечето са лентяи.
Ричард тъкмо се канеше да подаде на мъжа списък с нужните им продукти, когато през вратата се плъзна Ничи.
— Ричард, трябват ми малко пари.
Вместо да спори с нея, той й подаде кесията. Тя бръкна и извади шепа златни и сребърни монети. Очите на магазинера щяха да изскочат от орбитите, като видя колко пари има в шепата й. Тя въобще не го забеляза. Ричард я гледаше зяпнал как раздава парите на тълпата. Към нея се протягаха ръце. Глъчката ставаше все по—силна. Някои избягаха с онова, което бяха успели да докопат.
Ричард отвори кесията, за да види колко пари са им останали. Не бяха много. Направо не можеше да повярва на постъпката й. Нещо не се връзваше.
— Ще взема ечемичено брашно, овес, ориз, бекон, малко леща, сухари и сол — изреди той пред застиналия в очакване собственик.
— Без овеса, другото го имам. По колко ще искате?
Ричард се опитваше да сметне наум. Чакаше ги дълго пътуване, а Ничи току—що бе пропиляла повечето им пари. А и почти бяха привършили запасите си.
Остави шест сребърни монети на щанда.
— Като за толкова пари. — Той свали раницата от гърба си и я сложи до парите.
Мъжът прибра парите и въздъхна при мисълта как без малко не направи сделката на годината. Започна да смъква продуктите от една лавица и да ги подрежда в раницата. През това време Ричард поръча още някои дреболии, а които се сети. Плати още едно пени.
Накрая му останаха само няколко сребърни пенита и две сребърни крони. Злато нямаше. Ничи бе раздала повече пари, отколкото тези хора изобщо бяха виждали през живота си. Притеснен как ще си набавят продукти за в бъдеще, Ричард метна раницата на гърба си, след като магазинерът приключи, и изскочи навън, за да се опита да възпре Ничи.
Тя тъкмо държеше лекция за любовта на Създателя към всеки един човек и молеше хората да простят за жестокостите на безсърдечните и бездушни хора, когато подаде последната златна монета на един беззъб небръснат мъж. Той й се ухили в знак на благодарност и облиза напуканите си устни. Ричард знаеше с какво ще ги овлажни. Към нея останаха протегнати още и още ръце.
Притеснен, Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Тя се обърна към него.
— Трябва да се върнем в плевнята — каза тя.
— И аз така мисля — отвърна Ричард, като едва сдържаше гнева си. — Да се надяваме, че собственикът вече е приключил с конете и можем да тръгваме.
— Не — рече тя с мрачен поглед, изпълнен с решителност — Трябва да продадем конете.
— Какво! — Ричард примигна, изпълнен със смесено чувство от гняв и учудване. — Мога ли поне да те попитам защо?
— За да споделим онова, което имаме, с онези, които нямат нищо.
Ричард остана без думи. Просто я погледна. Какво ще правят без коне? Този въпрос само за миг занима съзнанието му, след което си даде сметка, че всъщност изобщо интересува кога ще пристигнат там, накъдето го води. Но пък трябваше да носят всичко на гръб. Той бе водач и бе свикнал да ходи с раница на гърба, така предполагаше, че ще се справи. Въздъхна дълбоко и се посочи към плевнята.