Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Ричард разби кръга зяпачи, сграбчи най—близкия от шестимата за яката и го метна назад. Беше кльощав и направо излетя във въздуха, след малко се блъсна в стената на плевнята. Цялата сграда се разтресе. Ричард ритна втория в ребрата, като го претърколи през Ничи в прахта. Третият вече се бе изправил и замахваше към Ричард. Ричард хвана първия и му нанесе такъв удар, че онзи изкрещя. В този миг всички се разхвърчаха на различни страни. Ричард погна единия, но Ничи внезапно се хвърли и го спря.
— Ричард! Не!
В яростта си да настигне мъжете той едва не я удари в лицето, но в следващия миг разбра, че е тя и отпусна юмруци, загледан гневно в тълпата.
— Моля те, господарю, моля те, господарке, имайте милост към бедните. Ние сме едни разтерзани чеда на Създателя. Имайте милост!
— Вие сте банда обирджии! — изкрещя Ричард. — Да крадете от човека, който ви се притича на помощ!
Той понечи да ги подгони, но Ничи успя да го удържи.
— Ричард, не!
Хората се разбягаха като мишки пред котка. Ничи пусна юмруците му. В следващия миг той забеляза кръвта по устните й.
— Какво ти става? Раздаваш пари на хора, които по—скоро ще те оберат, вместо да изчакат да им дадеш доброволно каквото можеш?
— Достатъчно. Няма да стоя тук и да те слушам как ръсиш обиди по адрес на чадата на Създателя. Кой си ти, че да ги съдиш? Кой си ти, ситият, та да им казваш кое е право? Нямаш представа през какви мъки минават тези хора и въпреки това бързаш да ги съдиш.
Ричард си пое дъх, за да се успокои. Напомни си още веднъж кое е най—важното, което не бива да забравя. Напомни си, че с действията си всъщност не брани Ничи, а някой друг.
Извади една риза от раницата си, намокри я с вода от извора, висящ на кръста му, и внимателно изтри кървящата уста и брадичка. Тя трепна, но го остави да почисти раната.
— Не е дълбока — рече й той — Само цепнатина на повърхността на устната ти. Стой спокойно.
Тя го остави да подхване главата й с едната си ръка, като с Другата почистваше кръвта по останалата част от лицето й.
— Благодаря ти, Ричард — колебливо рече след малко. — Още малко и единият щеше да ми пререже гърлото.
— Защо не използва своя Хан, за да се защитиш?
— Забрави ли вече? За да го направя, трябваше да отнема силата от магията, която ме свързва с Калан и я държи жива.
Той се вгледа в сините й очи.
— Май бях забравил. В такъв случай, благодаря ти, че се въздържа.
Ничи не каза нито дума, докато не оставиха града зад себе си, натоварени с целия си багаж. Въпреки студения ден скоро по челото му изби пот.
Накрая не издържа:
— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?
Тя смръщи чело.
— Хората имаха нужда от помощ.
Ричард се почеса, за да си даде време да обуздае чувствата си.
— И ти реши да им дадеш всичките ни пари?
— Нима си такъв егоист, та не желаеш да споделиш каквото имаш с другите? Нима си такъв егоист, та да искаш гладните да умрат от глад, голите — от студ, болните — от болести? Нима тези пари означават за теб повече от живота на хората?
Наложи се да прехапе бузата си от вътрешната страна, за да сподави гнева си.
— А конете? Ти буквално ги подари.
— Това бе всичко, което можеше да вземем за тях. Хората бяха в нужда. При дадените обстоятелства бе най—доброто, което можахме да направим. Постъпихме така, както ни подсказаха най—благородните ни намерения. Бяхме длъжни да не проявяваме толкова егоизъм и с готовност да разделим с хората каквото имаме.
— В посоката, накъдето вървяха, през някогашната пустош, от която никой не се бе завърнал, не минаваше път.
— Това, което имахме, ни беше нужно — рече той.
Ничи го погледна в очите.
— Има някои неща, които трябва да научиш, Ричард.
— Нима.
— Ти си се родил с късмет. Имал си възможности, за каквито обикновените хора не биха могли и да мечтаят. Искам да видиш при какви условия живеят те, как са принудени да се борят за троха хляб. Когато живееш като тях, ще разбереш защо Орденът е толкова необходим, защо той е единствената надежда на човечеството. Когато стигнем там, накъдето сме тръгнали, няма да имаме нищо. Ще бъдем също като всичките тези нещастни хора, живеещи в този сбъркан свят — с нищожни шансове за оцеляване. Нямаш представа какво е да живееш по този начин. Искам да разбереш, че съчувствието на Ордена помага на обикновения човек да запази достойнството си.