Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Много здравейте — каза то, окръглило очи от нежелание и страх.
Ръкувах се с него — малката му ръчица изчезна в моята. Нищо не приляга така в дланта и не е толкова на мястото си, и не вдъхновява толкова закрилническия инстинкт като детската ръка.
— Здравей и ти, Тарик — казах, усмихнат пряко волята си.
В отговор в погледа му трепна мъничка, изпълнена с надежда усмивка, но съмненията бързо я угасиха. Той погледна отново чичо си и в погледа му се четеше отчаяно нещастие, изпъна неразтворените си устни и така присви малките си ноздри, че те побеляха в ъгълчетата.
Вместо отговор Кадербай се втренчи в момчето, сякаш му внушаваше сила, после стана и отново извика Назир със същото приглушено подвикване.
— Простете, господин Лин, но има куп задачи, които изискват спешно да им обърна внимание. Ще ви очаквам след два дни, ако не сте доволен, на? Назир ще ви изпрати.
Той се обърна, без да погледне момчето, и тръгна към сенчестите арки. Двамата с Тарик го сподирихме с поглед — и двамата се чувствахме изоставени и предадени. Назир ни изпрати до вратата. Когато се преобух, той се наведе и притисна момчето до гърдите си с неочаквана, пламенна нежност. Тарик се притисна към него, хвана го за косата и се наложи аз да го изтръгна от прегръдката. Когато отново се изправихме, Назир ме изгледа красноречиво и заплашително — ако нещо се случи на това момче, ще отговаряш пред мен — а после ни обърна гръб.
Минута по-късно бяхме навън, на улицата, която минаваше покрай джамията „Набила“ — един мъж и едно момче, стиснали здраво ръцете си, но нищо друго не ни обединяваше, освен стъписването пред силната личност, която ни събра против волята ни. Тарик просто беше послушен, но в моята безпомощност да се противопоставя на Кадербай имаше някакво малодушие. Бях капитулирал твърде бързо и го знаех. Отвращението от мене самия си бързо се превърна в самомнителност. „Как може да причини подобно нещо на дете — питах се аз — на собствения си племенник, с такава лекота да го даде на чужд човек? Не виждаше ли, че момчето никак не иска? Какво коравосърдечие и неуважение към правата и добруването на детето! Само човек, който смята другите за свои играчки, би дал дете на такъв като… като мен.“
Побеснял от своето покорство — как му позволих да ме принуди към това? — и пламнал от злоба и себелюбие, влачех Тарик подире си из уличното гъмжило. Точно когато подминавахме главния вход на джамията, мюезинът призова към молитва от минаретата над нас.
Тарик задърпа китката ми с две ръце и ме накара да спра. Посочи входа на джамията, а после и кулата над нея, откъдето гласът на мюезина кънтеше от високоговорителите. Поклатих глава и му казах, че нямаме време. Той не помръдна и задърпа още по-здраво китката ми. Казах му на хинди и марати, че не съм мюсюлманин и не искам да влизам в джамията. — Той не отстъпи и продължи да ме дърпа към входа, докато вените не изпъкнаха на слепоочията му. Най-сетне се изтръгна от хватката ми и заприпка нагоре по стъпалата на джамията, изрита сандалите си и се стрелна вътре, преди да успея да го спра.
Ядосан и разколебан, аз обикалях край широкия открит сводест вход на джамията. Знаех, че е позволено да влизат и невярващи. Хора от всякаква вяра можеха да влязат във всяка джамия и да се помолят, да медитират или просто да се чудят и разглеждат. Но знаех и че мюсюлманите смятат себе си за малцинство под обсада в града, в който преобладаваха индуистите. Яростните стълкновения между фанатици бяха доста обичайно явление. Прабакер веднъж ме предупреди, че е имало сблъсъци между войнствени индуисти и мюсюлмани тъкмо около тази джамия.
Нямах представа какво да правя. Сигурен бях, че има и други изходи и ако момчето реши да избяга, надали бих успял да го открия. При мисълта, че може да ми се наложи да се върна при Кадербай и да му кажа, че съм загубил племенника му на няма и сто метра от мястото, където ми го повери, сърцето ми се разтуптя, свито от уплаха.