Последна саможертва

глушен.

– Ако имаш нужда, можеш още да си починеш.

– Не, добре съм – казах му. – И не забравяй, че ти не си...

– Зная, зная – засмя се той. – Не съм генерал.

О, Господи. Довършвахме си шегите. Вярвам, че има души,

между които се постига пълен синхрон. Напомних си строго, че посещението на Соня в съня ми всъщност не беше посвете-

но на моя любовен живот. Разказах на Дмитрий за останалото

от съня, за предателството на Джон и за отвличането на Джил.

– Дали... дали постъпих правилно, като казах на Соня къде

се намираме?

Изминаха няколко мига, преди да ми отговори.

– Да. Имаш право, че се нуждаем от помощта ѝ. Тя може да

открие Джил. Проблемът е в това, че Виктор и Робърт също

го знаят. – Въздъхна. – И си права, че е по-добре да си почина, за да събера сили за това, което ни предстои.

Не каза нищо повече. Скоро дишането му стана равно-

мерно, което показваше, че е заспал. Удивително беше как го

постигаше с толкова малко усилия. Разбира се, това бе уме-

ние, на което ни учеха, докато се подготвяхме за пазители: да

спиш, когато можеш, защото не знаеш кога отново ще можеш

да си го позволиш. Беше трик, на който така и не се научих.

Загледах се в мрака, като сетивата ми бяха нащрек, ослушвай-

ки се за всеки подозрителен шум, който можеше да предизвес-

ти някаква опасност.

Може да не притежавам умението да заспивам мигновено,

но пък мога да поддържам нащрек тялото си, докато проверя-

вам как е Лиса. Днес най-силно ме вълнуваха Джил и нашето

 356 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

бягство, но събитията в кралския двор още продължаваха да

ме тревожат. Някой се бе опитал да убие Лиса и група пазите-

ли току-що бе замъкнала Еди на разпит.

Когато погледнах през очите ѝ, не се изненадах, че наме-

рих повечето от приятелите ми събрани заедно. Намираха се в

някаква гола, потискаща стая, подобна на онази, в която Лиса

беше разпитвана за бягството ми – само дето тази беше по-

голяма. И имаше защо. В помещението имаше доста народ.

Ейдриън и Кристиан стояха до Лиса. Не се нуждаех от ни-

какви аури, за да се досетя, че на тях двамата никак не им бе

лесно, както и на самата Лиса. Зад една маса седеше Ханс,

наведен напред, и оглеждаше свирепо всички присъстващи.

Срещу Лиса, на един стол до отсрещната стена, седеше Еди с

каменно изражение на лицето, с по един пазител от двете му

страни. Двамата му пазачи бяха напрегнати, готови момен-

тално да реагират. Осъзнах, че възприемат Еди като заплаха,

което беше смешно. Но Ханс явно споделяше мнението им.

Той заби пръст в една фотография, оставена на масата.

Лиса пристъпи крачка напред и видя, че на нея беше заснет

този, който я бе нападнал. Фотографията беше направена след

смъртта му. Очите му бяха затворени, а кожата му беше бледа,

но чертите на лицето му се виждаха ясно.