Последна саможертва

интригата.

Самата аз несъмнено бях крайно удивена да видя Сидни

толкова скоро. Но наистина ли беше изминало малко време?

Бяха изминали часове, откакто избягахме от къщата на Джил.

Този интервал от време не беше достатъчен за пътуване с ав-

томобил до кралския двор, но със сигурност стигаше за полет

със самолет. Сидни не се беше преоблякла от последния път,

когато я видях. Под очите си имаше сенки. Имах чувството, че

откакто са я заловили, са я подлагали на безкрайни разпити.

Загадката в случая беше защо са довели алхимиците тук, на

срещата, свикана заради убития от Еди непознат морой. Двата

случая бяха напълно различни.

Лиса очевидно мислеше същото.

– Кои са тези гости? – попита тя, макар че имаше много до-

бра представа коя беше Сидни. Беше чула от мен достатъчно

подробни описания. Сидни огледа набързо Лиса и предполо-

жих, че тя също се е досетила, че пред нея стои Лиса.

– Алхимици – процеди Ханс сърдито. – Знаете ли какво

означава това?

Лиса и приятелите ми кимнаха.

– Какво общо имат те с Еди и с този, който ме нападна? –

попита тя.

– Може би имат нещо общо. А може и да нямат – сви ра-

мене Ханс. – Но зная, че става нещо странно, нещо, в което

всички вие сте замесени и аз трябва да разкрия какво е то.

Тя – Ханс посочи към Сидни – е била с Хатауей в Детройт и

на мен все още ми е трудно да повярвам, че никой от вас не

знае нищо за това.

Ейдриън скръсти ръце и се облегна на стената като съвър-

шена илюстрация на безразличието.

– Можеш да вярваш в каквото си пожелаеш, но аз не позна-

вам никого от тези хора. Нали алхимиците ни мразят? Защо

тогава са тук? – По ирония на съдбата Ейдриън беше един-

ственият от моите приятели, който знаеше, че не се намирам

в Западна Вирджиния, но това за нищо на света не можеше да

се отгатне, ако се съдеше по поведението му.

 361 

р и ш е л м и й д

– Защото трябва да заловим една избягала убийца и е необ-

ходимо да разпитаме нейната съучастница – гласеше твърдият

отговор на Ханс.

На върха на езика на Лиса бе да отрече, че имам вина, но

по-възрастната жена алхимик я изпревари.

– Нямате никакво доказателство, че госпожица Сейдж е

била „съучастница“ на вашата престъпница. И продължавам

да смятам, че е абсурдно да не ни позволявате да проведем

наше, собствено разследване и повече да не се занимавате с

този случай.

– При други обстоятелства, госпожице Стантън, бихме се

съгласили – отвърна ѝ Ханс. Помежду им сякаш повя леден

вятър. – Но този случай, както сама разбирате, е много по-се-

риозен от всички останали. Нашата кралица беше убита.

Напрежението между пазителите и алхимиците още повече

се засили. Осъзнах, че деловите им взаимоотношения не бяха

никак сърдечни. Хрумна ми също, че дори началниците на

Сидни да повярват, че тя е извършила някакво престъпление,