Последна саможертва

си наметна одеялото като тога? Такива сте вие, мъжете, нико-

га не се сещате за тези неща.

– Мислех само за раната ти и за оцеляването. Смяната на

дрехите е лукс, а не необходимост.

– Дори и дългото ти кожено палто? – подметнах лукаво.

Дмитрий застина за миг и след това изруга. Нямаше защо

да носи дългото си кожено палто вътре в къщата на семейство

Мастрано – честно казано, и навън не му трябваше – и го бе

забравил заради ненадейната схватка.

– Не се тревожи, другарю – подразних го. – Не са се свър-

шили дългите кожени палта по земята.

Той разстла одеялата на пода и се излегна върху тях. Ли-

цето му бе добило толкова страдалческо изражение, че беше

 346 

п о с л е д н а с а м о ж е р т в а

почти комично. Битки, куршуми, престъпници... никакъв про-

блем. Но да изгуби дългото си кожено палто? Истинска криза.

– Ще си купиш друго – опитах се да го успокоя. – Нали

знаеш, след като открием Джил, след като изчистя името си и

спася света.

– Само толкова ли? – попита, при което и двамата прихнах-

ме. Но като се излегнах до него, и двамата се натъжихме.

– Какво ще правим сега? – попитах. Май тази вечер това

беше най-често задаваният въпрос.

– Ще спим – отвърна той и изгаси фенера. – А утре ще се

свържем с Ейб, Таша или... някой друг. Ще ги оставим те да се

оправят и да заведат Джил там, където трябва.

Изненадах се колко унило прозвуча гласът ми, когато за-

говорих:

– Имам чувството, че се провалихме. Толкова бях щаст-

лива, когато намерихме семейство Мастрано. Мислех си, че

сме направили невъзможното, но се оказа напразно. Толкова

много работа за нищо.

– За нищо ли? – удиви се той. – Това, което направихме,

е... нещо голямо. Ти намери сестрата на Лиса. Още една Дра-

гомир. Не мисля, че действително осъзнаваш важността на

свършеното. Не разполагахме с почти никакви следи, но ти не

се отказа и успя.

– И изгубих Виктор Дашков. Отново.

– Е, характерното за него е, че не остава скрит задълго. Той

е от онези хора, които искат винаги да контролират всичко.

Накрая ще предприеме някакъв ход и когато го направи, ще

го пипнем.

Усмивката се завърна на устните ми, макар да знаех, че той

нямаше как да я види.

– А пък си въобразявах, че тук аз съм оптимистът.

– Явно е заразно – долетя отговорът му. После, за моя из-

ненада, ръката му напипа моята в тъмното. Пръстите ни се

преплетоха. – Добре се справи, Роза. Много добре. А сега спи.

Не се докоснахме по друг начин, но ръката му излъчваше

цялата топлина на света. Не беше идеален миг, като онзи в

библиотеката, но обичайната ни близост и разбирането по-

между ни бяха по-силни от всякога, така че и това ми стигаше.

 347 

р и ш е л м и й д

Всичко бе както трябва. Естествено. Не исках да спя. Исках

само да съм тук и да се порадвам на шанса си да съм с него. Не

е изневяра, реших аз, като се замислих за Ейдриън. Просто се